Пристъпи към площадката, качи се на подиума, застана зад масата и се обърна.
В този момент светна един минен прожектор, поставен точно над вратата. Джони стоеше там в черно и сребристо, но едновременно в това и във всички цветове на дъгата.
Мълчеше. С леко разкрачени крака, видим в цял ръст, без да го закрива масата, той бе хванал сребърния жезъл между двете си ръце и просто ги гледаше със строго, дори презрително изражение. Изражение на превъзходство.
Това достатъчно впечатли пратениците. Макар че бяха свикнали с помпозност и не й обръщаха особено внимание, тази демонстрация щеше да спечели уважението им. Но имаше още нещо.
Този звяр на шлема! Сякаш беше жив. Трикът със светлината, играта на среброто, което блестеше, червените тлеещи въглени на очите, каквото и да беше, изглеждаше живо. Нима носеше жив крилат звяр на шлема си?
Лорд Шлейм не искаше да позволи да се разиграва нищо подобно. За нещастие бе допусната малка неточност, от която той с радост се възползва. Когато една психлоска дума има няколко значения, те се маркират с различни ударения или височина на тона. Думата „дух“ на психлоски значеше още „ум“, „ангел“ и „дявол“ и макар че домакинът бе използвал правилното ударение за „дух“, лорд Шлейм реши да използва друго.
Толнепът рязко скочи на крака.
— Лордове и всемогъщи пратеници — каза той със злобно съскане, — оспорвам правото на този „дявол“ да говори пред нас! Не са ни показани никакви пълномощия. Не…
— Сър — каза Джони, — не Ви чух добре. Какво казахте?
Лорд Шлейм се нахвърли върху него. Свирепо започна:
— Казах…
— А, да, да — каза Джони и махна с ръка. — Моля за извинение, лорде. Било е заради лошия Ви толнепски акцент. Доста провинциален. Разбирате ли го, уважаеми господа?
Засмяха се. Вярно беше, че Шлейм не говореше чисто, вероятно заради зъбите си и съскането. В действителност, толнепите бяха големи селяни; имаха само една планета, доста отдалечена от центъра на галактиката.
— Мръсен дявол! — изсъска Шлейм.
— Тц, тц, тц. Никакви обиди и насилие не трябва да има на тези срещи. Убеден съм, че нито аз, нито истински достойните пратеници на тази конференция не желаят да бъдете отстранен.
Преди Шлейм да успее да му отвърне, случи се нещо неочаквано. Жезълът, който Джони държеше в ръце, изведнъж се насочи към краката на толнепа. На върха му имаше инсталиран тънък лъч, който светна. (Използваха такива лъчи долу в мините, за да се проверява концентрацията на праха. Беше толкова тъпка, че приличаше на химикал, на показалка.)
Джони изглеждаше учуден. След това красноречиво се извърна настрани, сякаш за да скрие усмивката си. Светлината изчезна.
Шлейм погледна в краката си. Трябваше да се протегне, защото имаше малко шкембе. Какво бе видял този дявол?
И видя. Ботушите му! Вместо неговите чисти, люспести, излъскани зелени ботуши, на краката му имаше стари и груби сини ботуши. Мръсни сини ботуши. Валетът му! В бързината да го приготви за тръгване този непохватен, скапан валет му бе обул други ботуши. Ах, само да се върне… само да се върне ще го надупчи този лентяй! Не, по-лошо. Ще накара да го влачат по улиците и да бъде пребит до смърт от малки деца.
Джони се обърна към представителите:
— Трябва да ви се извиня, скъпи лордове. Покорно моля да ми простите нелюбезността да пристигна по-късно. Но съм сигурен, че ще ме разберете като ви кажа, че търсех една точка от един закон.
Погледна ги любезно и благо, остави жезъла на невидимата маса и потупа книгата със законите. (На помощ му се притекоха маниерите и фразите, запомнени навремето от старите чинкоски дискове. В първия момент, след като влезе, се чувстваше неестествено и неловко, сякаш не бе той самият, но внезапно се почувства в свои води.)
— Никой — продължи той — не може да очаква, че благородници с високи титли и пълномощия като вас ще бъдат подложени на неудобствата на такова пътуване и изобщо, че ще бъдат свикани на такава незначителна и недостойна планета, само за да бъдат уредени маловажните разногласия на някакво второстепенно съзвездие.
Делегатите се изправиха на столовете си. Това бе съвсем друго нещо. Тъкмо това бяха очаквали през цялото време. Я чуйте, чуйте!
Сър Робърт стоеше като ударен от гръм. Какво е намислил този момък? Как, войната не била важна? Силните им крепости се срутваха, приятелите им умираха, и това не било важно! Погледна малките сиви хора. И двамата се усмихваха, малко разсеяно, но се усмихваха. Преди не се усмихваха, а сър Робърт знаеше със сигурност, че Джони не е разговарял с тях. Значи и те знаеха не повече от него. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не скочи и да извика, че това е важна, много важна война. Имаше и още нещо: всички пратеници, накичени с бижута и с лъскави дрехи, кимаха енергично и се готвеха за истинска конференция.