Докато наблюдаваше, се оттегли и последният им самолет. Не бяха оборудвани с херметически изолирани врати, за да могат да ги последват извън атмосферата.
В момента самолетите се приземяваха. Когато и последният кацна и моторът му угасна, настъпи тишина, която след цялата дълго продължила шумотевица усетиха болезнено. Чуваше се само пукането на атмосферния кабел.
В далечината на юг и на изток над древните останки от Сингапур се стелеше гъст черен дим.
— Корабите се насочват на запад! — извика по радиото офицерът от противовъздушната отбрана. — Леко на югозапад.
— Скорост? — попита шотландският офицер.
— Все още ускоряват. Чакай. Ще го изчисля. При този курс ще пристигнат в мината в Кариба. Сигурно нямат достатъчно запаси слънчева енергия, защото скоростта им е около две мили в секунда. Ще бъдат в Кариба след… трийсет и седем или трийсет и осем минути.
Шотландският офицер каза на комуникатора:
— Предупреди щаба в Кариба да очакват компания.
Пушеците около тях показваха какъв ад може да сее толнепската флотилия. Ако не беше защитния кабел, досега да са се превърнали във въглен поне десет пъти.
Някъде пееше птичка. Звучеше странно сред всички тези овъглени развалини.
Шотландският офицер се чупеше какво прави сега Джони. Каквото и да правеше, най-добре веднага да тръгнат към Кариба. Боже, как беше уморен. Тези толнепи играеха грубо! Ако така внезапно не бяха решили да се оттеглят, всички защитници на мината край Сингапур щяха да бъдат изклани за двайсетина минути при изключен кабел. Да, най-добре да идат в Кариба.
7
Нужно бе известно време, за да се настанят пратениците отвън. Някои трябваше да си сменят дихателните капсули, други поискаха да хапнат, трети решиха да се разходят и поогледат отвътре купата. Бяха любопитни, но приятелски настроени. Един дори бе стигнал до там да се пазари с един китаец от селото, защото искаше да купи кучето му. Никога преди не беше виждал куче и му хареса, особено след като го залая. Не разбираше защо китаецът, който не говореше психлоски, му отказва. Пет хиляди кредита бяха много пари. С тях на Сплендорф, неговата планета, човек можеше да си купи къща с ферма.
Но сега всички бяха насядали по столовете, в това число и лорд Шлейм, който доста бе поскитал наоколо, неизменно с опряна на скиптъра брадичка.
Беше нощ. Платформата се осветяваше с миньорски прожектори. Пратениците бяха насядали по пейки и столове, наредени в полукръг извън опасния район на големия метален квадрат. Някои продължаваха да говорят помежду си, но не от скука.
Джони седеше по средата на платформата и някои се зачудиха дали няма да се изпрати някъде. От прожекторите копчетата му грееха, а съществото на главата му оживяваше. Това бе интересно дори за един отегчен лорд.
— Скъпи лордове — обърна се към тях Джони, — искам още веднъж да се извиня за това, че ви задържаме тук. Но за да решим въпроса с Шлейм, боя се, че ще трябва да направим демонстрация. Това е демонстрация на прекомерен апетит. Позволявате ли?
Всички с изключение на лордовете на воюващите и Шлейм се засмяха. Демонстрация на апетит. Дали не беше някакво състезание по надяждане? Бяха ги виждали преди. Но да, при всички положения, продължавай.
Джони удари два пъти жезъла в ръката си. От сенките изскочиха двама механици с богато украсена миньорска количка.
Върху нея седеше дракон като този на шлема на Джони. Беше дълъг пет стъпки. Имаше крила. И врат. И главата му беше свирепа, със зяпнала зъбата уста, святкащи червени очи и рога. Цялото му туловище от главата до опашката бе покрито с шипове. Златолюспест дракон с огненочервена уста.
Механиците сякаш искаха да го свалят от количката, но Джони им махна предупредително, сякаш драконът щеше да ги ухапе.
Шлейм се изхили. Макар че бе изцяло погълнат да слуша и наблюдава и почти не обръщаше внимание на това какво прави и говори Джони, Шлейм не се сдържа и се обади:
— Това не е жив звяр! Направен е от глина и е боядисан! Тук наоколо има още много такива — и той посочи към недовършените постройки, край които лежаха непоставени дракони. — Това е само празен образ!
Театър, боже мой! Нима този глупак си мислеше, че лордовете са деца!
Но лордовете го погледнаха неодобрително заради това, че се е намесил. Пратеникът зад него дори се наведе напред и каза:
— Тихо!
Шлейм се обърна да го огледа. Беше внушително същество, чиято генетична линия вероятно идваше от дървета. Кожата му наподобяваше кора и косата му приличаше на листак. Ръцете му бяха около една стъпка в диаметър. Шлейм реши специално да го наблюдава, когато направи своя ход. Оставаше още съвсем малко време.