Към заника на своя живот Бокачо е гледал по-другояче на своята книга „Декамерон“. Тя му изглеждала като някакъв срамен спомен от младостта. Той не е искал потомството да го разглежда като „мръсен човек“ и „стар кръвосмесител“. В едно писмо до свой приятел той пише: „… да не се дава «Декамерон» на жени, защото, слушайки тия новели, те ще ме приемат за мръсен сводник.“ Старият Бокачо е искал да оправдае волностите на младостта. Сякаш е искал да убеди идващите поколения, че Рогатият му е внушил разказите на „Декамерон“. Той много се боял, че новите поколения ще го разглеждат като някакъв „сатир, заобиколен от млади жени“. Но автор като Пол Сен-Виктор намира за безполезни неговите протести. Защото именно „въображението ще си го представя с чертите на мил сатир, седящ в обществото на млади жени, които той принуждава ту да почервеняват, ту да се усмихват“.
Разбира се, днес никой няма да вземе под внимание разкаянията му като естетически аргумент. От Бокачо остава безсмъртната му книга и великото му изкуство на разказвач, присмехулник на човешките нрави. Днес никой не е в състояние да твърди сериозно, че той е „поет на сладострастието“ и че е представил Италия като „публичен дом“. Бокачо е изобразил само нравите на италианското общество от епохата на Възраждането много картинно, откровено и ясно. Още Анатол Франс защищаваше подобен род литература с прочутата си фраза: „Какво е виновен Ювенал, че съществува Месалина?“ Положението на Бокачо не с по-различно от положението на всеки велик битоописател, живописец на човешките нрави. На твърдението на някои, че красотата на „Декамерон“ е красотата на публичната жена, един автор остроумно отбелязва, че това с така, но това е красотата на Аспазия, която разсъждава за мъдростта, и Перикъл и Сократ я слушат с удивление.
Някои отиват по-далеч в своите разсъждения, като Шопенхауер например, които смята, че „Декамерон“ представлява гигантската шега на гения над човешкия род. Той му приписва още по-обобщителен характер от една чиста картина на човешките нрави.
Толкова много години са минали от появата на „Декамерон“ и от човечеството не са забравени веселите и карнавални страници на тая книга. Очите са още заслепени от тая оргия на живописните нрави. Дните, прекарани сред малкото очарователно общество на млади дами и синьори с техните остроумни разкази и беседи, остават спомен за цял живот. Всичко е така прекрасно и нескончаемо като италианския карнавал. В творбата има нещо от „карнавалното начало“ на средновековното изкуство. Толкова години са минали от появата на книгата („Декамерон“, наречена още „Принц Галеото“), а тя не се е изсушила, не е изгубила своята жизненост и веселост. Многобройните френски разкази и фаблио, които са служили за вдъхновение на автора на „Декамерон“, са вече забравени, достояние са само на филологическата наука, а тая книга не престава да се чете с прежната наслада. Ако допуснем абсурдната мисъл, че книгопечатането още не беше изобретено, тя неминуемо щеше да се преписва от ръка на ръка. Много по-жизнени се оказаха от нимфите и митологическите образи обикновените герои на „Декамерон“ — надарени със земни пороци и страсти.
Появата на една силна и жизнена проза, плебейски изящна, от рода на тая на Бокачо, има голямо въздействие в литературата. Достатъчно е да се спомене Чосър и неговите „Кентърбърийски разкази“. Бокачо подготви богохулната проза на Волтер. А и самият той, по думите на Де Санктис, е един „Волтер на XIV век“.
През вековете Бокачо е имал и своите велики читатели: Чосър и Лопе де Вега, Шекспир и Лафонтен, Лесинг и Мюсе. Но зад него стои най-вече една многобройна читателска армия — безименна и възторжена, — която, след като обърне страниците на „Хиляда и една нощ“, „Божествена комедия“ и „Дон Кихот“, неминуемо ще се насочи към безсмъртния епос на Бокачо.