Бокачо между другото се е занимавал и с дипломатическа дейност. Но той не е бил политик по призвание. Бокачо е повече епикурейска натура, отколкото човек на чистите политически страсти.
Краят на автора на „Декамерон“ далечно напомня религиозния кризис на Гогол. През 1362 г. при Бокачо идва един картезиански монах и му предсказва близка смърт. Бокачо едва ли не изгаря своите съчинения под напора на вътрешен кризис. На петдесетгодишна възраст той се отказва от светска ученост и става монах. Свободното си време отдава на тълкуване „Божествена комедия“ на Данте — любимеца на неговата младост. В течение на десет години Бокачо споменава името на Данте в църквата. Обаче неговото религиозно благочестие не му е попречило да работи над своите латински трудове и над трактатите по биографията на Данте. Бокачо умира на 62-годишна възраст и е погребан в околностите на Черталдо.
Разправят, че истинското чувство към поезията у Бокачо се е пробудило при вида на гроба на великия латински поет Вергилий. Оттогава става предан на поезията. Защото латинският поет го е научил, че само тя увенчава челото с истинска слава. Бокачо е бил закърмен с „млякото на латинската вълчица“. Той е притежавал голямо литературно дарование и класическо образование.
Бокачо е правил сериозни опити във всички литературни жанрове: в областта на алегорическите видения, любовната лирика, авантюристичния роман, митологическия разказ, легендата, сатирата, ораторската реч, еклогите, идилиите, митологията, филологията. И най-странното е, че е сполучил най-много там, където най-малко участие взема ерудитът у него.
Неговият безсмъртен „Декамерон“ няма нищо общо с учеността. В него той изменя на средновековната традиция да се рисуват герои, почерпани от класическия персонаж. И се е получило в резултат нещо необикновено свежо, пъстро и епикурейски жизнено. Под мрачния свод на чумата той разиграва хорото на живота — пъстро и многолико, възвишено и тривиално, благородно и подло.
Бокачо благодарение на своята необикновена ученост и работоспособност е станал автор на много съчинения, които издават подготовката му и целеустремеността на духа му и оттам — целеустремеността на тая необикновена епоха. Сред тях обаче има типични научни названия, които издават лек педантизъм. Но в действителност не латинската му ученост, полузнанието на гръцки език, разсъжденията му върху произхода на боговете съставляват истинското му величие. Тия занимания са отшумели с течение на времето. Те една ли биха представлявали днес интерес, ако той не беше автор на „Декамерон“. И сам Бокачо едва ли е могъл да предполага, че историческите му трактати, алегорическите му и мистични поеми, класическите му енциклопедии, в които проличава необикновена ученост, ще се окажат без всякаква стойност, мъртъв филологически прах. И то в сравнение с ония разкази с твърде непристойно съдържание, които той е написал за забава на една принцеса. „Безпътните“ му новели от „Декамерон“ му донасят по-голяма литературна слава. Именно това, което е страничен продукт на неговия гений, ще му донесе безсмъртие. А ерудитските му книги сега пълнят прашните рафтове на библиотеките на филолозите и специалистите.