– Опитай едно – каза тя. – Как ти се струва?
От малката линийка с "просячета" се разнесе барутният мирис на шоколад, ухаещ на лято и безвъзвратно отминало време. Когато за пръв път го целунах, той също имаше вкус на шоколад, а от земята, на която лежахме един до друг, се разнасяше аромат на влажна трева и докосването му бе неочаквано нежно, и косата му грееше като летни невени на угасващата светлина...
Зози още държеше пред мен линийката с "просячета". Тя е от синьо стъкло, с малко златно цветче от едната страна. Евтина дреболия, но аз държа на нея. Рижия ми я подари в Ланскене и оттогава я нося навсякъде със себе си – в багажа си, в джобовете си, като талисман.
Вдигнах глава и видях, че Зози ме гледа. Очите ѝ бяха далечно, приказно сини, като синевата, която човек вижда насън.
– Нали няма да кажеш на никого? – попитах я аз.
– Разбира се, че не.
Тя взе един бонбон с тънките си пръсти и ми го подаде. Плътен горчив шоколад, напоени с ром стафиди, ванилия, роза и канела...
– Опитай, Виан – каза Зози усмихната. – Случайно знам, че тези са ти любимите.
ДОБРЕ СВЪРШЕНА РАБОТА, НЕ ЧЕ ИСКАМ ДА СЕ ХВАЛЯ. Голяма част от работата ми тук е като жонглиране: трябва да задържа във въздуха голям брой топки, кинжали и горящи факли, и то колкото може по-дълго...
Трябваше ми известно време, за да се погрижа за Рижия. Този човек е като бръснач, който може да те пореже, с него трябва да се внимава и аз впрегнах всичките си усилия, за да го накарам да остане. Но все пак успях да го задържа в събота вечер и с помощта на някоя и друга окуражителна дума засега съумявам да го контролирам.
Трябва да призная, че не беше лесно. Първата му мисъл беше да тръгне веднага натам, откъдето е дошъл, и никога повече да не се върне. Нямаше нужда да се взирам в цветовете му, за да го разбера: четеше се в очите му, докато той крачеше надолу по хълма с разпиляна коса и ръце в джобовете, стиснати в юмруци. Тиери също вървеше след него, така че се наложи да разчистя пътя с малко заклинание, което да го накара да се подхлъзне: това го забави за секунди, а аз настигнах Рижия и го хванах за ръката.
– Не можеш просто да си тръгнеш – казах. – Има някои неща, които не знаеш.
Той издърпа ръката си, без да забавя крачка.
– Защо мислиш, че искам да ги знам?
– Защото я обичаш – отговорих аз.
Рижия само сви рамене и продължи да върви.
– И защото тя се колебае, но не знае как да каже на Тиери.
Сега вече ме слушаше. Забави крачка. Аз се възползвах от възможността и надрасках направо на гърба му нокътя на Едно Ягуар – знак, от който би трябвало да се закове на място, но Рижия инстинктивно се отърси от него.
– Хей, спри! – извиках аз по-скоро смутена, отколкото нещо друго.
Той ме изгледа с диво любопитство.
– Трябва да ѝ дадеш време.
– За какво?
– За да реши какво точно иска.
Рижия спря на място и ме погледна още по-изпитателно. Това направо ме подразни – той очевидно беше сляп за всеки друг освен за Виан, – но си казах, че по-късно ще имам време за това. Засега просто трябваше да го задържа тук. После можех да го накарам да си плати.
Междувременно Тиери се беше окопитил и вървеше по улицата право към нас.
– Сега нямаме време да говорим – казах аз. – Да се срещнем в понеделник след работа.
– Работа? – попита Рижия и се разсмя. – Да не мислиш, че ще работя за него?
– По-добре го направи. Ако искаш да ти помогна.
След това имах достатъчно време да пресрещна Тиери.
Той спря само няколко метра по-нататък, прегърбен в кашмиреното си палто, погледна ме, погледна и Рижия зад мен с гневни черни очи, които блестяха като очи копчета на внезапно подивял плюшен мечок.
– Всичко провали – тихо му казах аз. – Какво те прихвана, защо се държа така? Ян е много разстроена...
Тиери се наежи.
– Какво съм направил? Просто...
– Няма значение какво си направил. Аз бих могла да ти помогна, но трябва да се държиш добре.
Бързо очертах с пръсти знака на Господарката Кървава луна. Това като че ли го успокои: той ме погледна стреснат. Отново атакувах, този път с властния знак на Едно Ягуар, и видях как цветовете му леко избледняха.
Толкова по-лесен е от Рижия, помислих си аз. Толкова по-лесно се поддава. С няколко думи му нахвърлях плана си.