– Просто е – казах. – Няма начин да загубиш. Ще се покажеш като великодушен човек. Ще получиш помощта, която ти е необходима за завършването на ремонта. Ще виждаш Ян по-често. И освен това – добавих аз още по-тихо – ще можеш да го наглеждаш.
Е, това свърши работа. Знаех, че така ще стане. С такова приятно съчетание на суетност, подозрителност и непоклатима самоувереност почти нямаше нужда да пускам в ход чара си – Тиери и сам се справи.
Да, той започва да ми харесва. Толкова удобен, толкова предсказуем, без остри ръбове, на които да се порежеш. И най-хубавото е, че толкова лесно се поддава на чар – една усмивка, една дума и е мой. За разлика от Рижия с неговите сърдити черти и вечно подозрителен поглед.
Проклет да е, помислих си. Какво не му харесва у мен? Изглеждам като Виан, говоря като Виан – трябваше отдавна да съм го спечелила. Но някои хора са по-неподатливи от други, а и досега все не улучвах подходящия момент. Все пак мога да почакам – поне няколко дни. И ако чарът не свърши работа, ще го направят химикалите.
Днес чаках с нетърпение да затворим сладкарницата, не свалях поглед от часовника. Денят ми се стори много дълъг, но аз го прекарах относително приятно, докато отвън дъждът бавно се превръщаше в мъгла и потокът от хора се нижеше като насън, като от време на време някой спираше да погледне недовършената витрина, с която "Льо Роше дьо Монмартър" сега прилича на сценка от куклен театър.
Никога не подценявайте въздействието на една витрина. Очите са огледало на душата, казват хората; а витрината – това са очите на магазина, очи, грейнали радостно и обещаващо. Старата витрина също беше хубава с моите червени обувки, пълни с шоколадови бонбони, но знам, че сега, когато Коледа идва с бърза крачка, трябва да помислим за нещо по-вълшебно от чифт обувки, ако искаме да привлечем клиентите.
Затова нашата витрина се превърна в календар на Коледните пости, украсен с парчета коприна и осветен с една-единствена жълта лампа. Самият календар се състои от стара къщичка за кукли, която купих от битпазара, прекалено стара, за да привлече вниманието на съвременно дете, твърде занемарена, за да представлява интерес за колекционерите – покривът ѝ е подлепен надве-натри, отпред е напукана и залепена с тиксо; точно това, което търсех.
Къщичката е достатъчно голяма, за да запълни цялата витрина, с полегат скосен покрив и боядисана фасада, която се отваря на четири места, за да може да се гледа вътре. Засега е изцяло затворена, а аз сложих и щори на прозорците, през които се процежда приятна златиста светлина.
– О! – възкликна Виан, когато ме видя да се трудя над нея. – Какво е това, сцена от раждането на Исус?
Аз се усмихнах.
– Не точно. Изненада.
Затова днес се трудих цял ден, като преди това закрих витрината от любопитни очи с помощта на голямо парче коприна в червено и златисто, зад което трябваше да се извърши преобразяването.
Започнах от декорите. Около къщата направих мъничка градинка: езерце от късче синя коприна, върху която плуваха шоколадови патета, река, пътечка, посипана с цветни захарни кристалчета, дървета и храсти от двете ѝ страни, направени от домакински четки и цветна хартия и поръсени отгоре със захарен сняг, захарни мишлета, които изскачаха от къщичката – приличаше на приказка...
Работата по декорите ми отне половин ден. Малко преди дванайсет дойдоха Нико и Алис – те сега са неразделни
– И останаха да се полюбуват на украсата. Той купи кутия от любимите си сладки, докато Алис гледаше с широко отворени очи как поправям и разкрасявам фасадата на къщата с тънка струйка шоколадова глазура.
– Прекрасно е – каза тя. – По-хубаво, отколкото в "Галери Лафайет".
Трябва да призная, че сладкарската работа е на ниво. Полукъща, полуторта, със захарни рюшчета по прозорците, захарни водоливници по покрива, захарни колони пред вратите и спретнати преспи сняг по всички первази и комини.
През обедната почивка повиках Виан да види къщичката.
– Харесва ли ти? – попитах аз. – Още не е завършена, но... как ти се струва?
Тя помълча малко. Но цветовете ѝ веднага ми казаха всичко, което исках да знам – грейнаха толкова ярко, че изпълниха цялото помещение. А какво беше това в очите ѝ – сълзи? Да. Така ми се стори.
– Прекрасна е – каза накрая Виан. – Просто... прекрасна.
Престорих се на смутена.
– Е, чак пък...
– Наистина, Зози. Толкова много ми помагаш.
Видя ми се неспокойна. Нищо чудно: знакът на Ехекатл е могъщ – символ на пътешествията, промените, вятъра; и тя сигурно е усетила как той плете нишките си около нея, може би дори вътре в нея (моите "просячета" са специални в много отношения), химията му взаимодейства с нейната, променя я, прави я непостоянна...