Хитър ход, казах си аз. Разбира се, той се досеща, че Рижия няма банкова сметка, че не плаща данъци, че никой не знае дори как се казва.
– Или може би предпочиташ в брой?
Рижия отново сви рамене.
– Няма значение – отговори той.
Предпочита да загуби надница за цял ден, отколкото да отстъпи дори на милиметър.
Тиери се усмихна широко.
– Добре, ще ти напиша чек. Днес нямам много пари в брой. Сигурен ли си, че нямаш нищо против?
Цветовете на Рижия лумнаха, но той упорито си замълча.
– На чие име?
– Аз ще го попълня.
Все така усмихнат, Тиери бавно написа чека, после го подаде на Рижия, като му намигна шеговито.
– Е, ще се видим утре по същото време. Освен ако не си размислил, разбира се.
Рижия поклати глава.
– Добре тогава. До осем и половина. Не закъснявай.
После се качи в таксито, а Рижия остана с безполезния чек в ръка, прекалено унесен в мисли, за да забележи появата ми.
– Здравей – казах аз.
– Виан? – той се обърна и ме озари с усмивка, сияйна като коледно дърво. – О, ти ли си... – и лицето му посърна.
– Казвам се Зози. А ти можеш поне малко да поработиш върху чара си.
– Моля?
– Можеше поне да се престориш, че се радваш да ме видиш.
– О, извинявай – той като че ли се смути.
– Е, как върви работата?
– Не е зле – каза Рижия.
Аз се усмихнах.
– Хайде. Да потърсим някое по-сухо място, където да говорим. Къде си се настанил?
Той спомена името на една малка пресечка на "Рю дьо Клиши" – точно на такова място очаквах да отседне.
– Да отидем там. Нямам много време.
Познавах мястото – евтин занемарен пансион, където обаче приемаха плащане в брой, което за човек като Рижия е от голямо значение. Входната врата беше с електронно заключване. Видях го как набра кода – 825436 – със съсредоточен профил, озарен от ослепителното оранжево на уличното осветление. Запаметих го, за да го използвам по-късно. Всички кодове в даден момент се оказват полезни.
Влязохме. Огледах стаята му. Тъмен интериор, килим, който като че ли лепнеше под краката ми, квадратна килия с цвят на стара дъвка, където освен легло нямаше почти нищо друго: нито прозорец, нито стол, само мивка, радиатор и грозна репродукция на стената.
– Е? – попита Рижия.
– Хапни си – казах аз, като извадих от палтото си малка подаръчна кутия и му я подадох. – Сама съм ги правила. Заведението черпи.
– Благодаря – отговори той кисело и хвърли кутията на леглото, без дори да я погледне.
Отново изпитах раздразнение.
Един трюфел, помислих си, толкова много ли искам?
Символите на кутията бяха могъщи (използвах червения кръг на Господарката Кървава луна, съблазнителката, която яде сърца), но само една хапка от лакомствата вътре щеше да го направи много по-лесен за убеждаване...
– Е, кога мога да я видя? – нетърпеливо попита Рижия.
Аз седнах на ръба на леглото.
– Нещата са сложни. Разбираш ли, ти я завари неподготвена. Появи се ей така, изневиделица, и то сега, когато тя е с друг.
Той се разсмя горчиво.
– А, да. С Льо Тресе. Господин Голяма работа.
– Не се тревожи. Аз ще осребря чека ти.
Рижия ме погледна.
– Откъде знаеш за това?
– Познавам Тиери. Той е от хората, които не могат да ти стиснат ръката, без да ти строшат костите. Освен това ревнува от теб.
– Ревнува ли?
– Разбира се.
Той се усмихна, сякаш за момент му стана забавно.
– Защото аз имам всичко, нали? Пари, хубост, къща на село...
– Имаш много повече – казах му аз.
– Какво?
– Тя обича теб.
В първия миг той не каза нищо. Дори не ме погледна, но аз долових напрежението в тялото му и видях как цветовете му пламнаха – от синкаво към неоново червено. Разбрах, че думите ми са го разтърсили.
– Тя ли ти го каза? – попита Рижия.
– Не точно. Но знам, че е така.
До мивката имаше пластмасова чаша. Той я напълни с вода и я гаврътна на един дъх, после въздъхна и отново я напълни.
– Добре, ако наистина е така, тогава защо се омъжва за Льо Тресе?
Аз се усмихнах и му подадох малката кутийка, на която червеният кръг на Господарката Кървава луна искреше с карнавален блясък.
– Сигурен ли си, че не искаш бонбон?
Рижия нетърпеливо поклати глава.
– Добре – казах аз. – Само едно ми обясни: когато ме видя за пръв път, ме нарече "Виан". Защо?
– Още тогава ти казах. Защото ми заприлича на нея. Е, поне... на предишната Виан.
– Предишната Виан?
– Тя се е променила. Косата ѝ, дрехите ѝ...
– Точно така – казах аз. – Под влиянието на Тиери. Той обича да контролира нещата, много е ревнив, винаги иска да става каквото той каже. В началото се държеше добре. Помагаше ѝ за децата. Носеше ѝ подаръци, все скъпи. После започна да я притиска. Сега ѝ казва как да се облича, как да се държи, дори как да възпитава децата си. Разбира се, това, че ѝ е хазяин, само влошава нещата – по всяко време може да я изхвърли.