Рижия се намръщи и аз видях, че най-после започва да под дава. Забелязах съмнението в цветовете му и – още по-обещаващо – първите искрици гняв.
– Тя защо не ми каза? Защо не ми писа?
– Може би от страх – подхвърлих аз.
– Страх? От него?
– Може би.
Виждах как размишлява с наведена глава, съсредоточено присвил очи. По някаква необяснима причина Рижия не ми вярва и все пак не се съмнявам, че ще налапа стръвта. Заради нея, заради Виан Роше.
– Ще отида да я видя. Ще поговоря с нея...
– Това ще бъде голяма грешка.
– Защо?
– В момента тя не иска да те вижда. Трябва да ѝ дадеш повече време. Не можеш просто да се появиш изневиделица и да я накараш да избира.
Очите му ми подсказаха, че е очаквал точно това.
Аз докоснах ръката му.
– Чуй ме. Аз ще поговоря с нея. Ще се опитам да ѝ обясня твоята гледна точка. Но не я търси, не ѝ пиши, не ѝ се обаждай. Довери ми се.
– Защо да го правя? – попита той.
Очаквах, че няма да е лесно, но вече започваше да ми идва до гуша. Позволих си лека нотка на раздразнение:
– Защо ли? Защото съм ѝ приятелка и не ми е безразлично какво ще стане с нея и с децата. И ако поне за минута спреш да мислиш за нараненото си самолюбие, ще разбереш защо ѝ трябва време да помисли. Къде беше ти през последните четири години? Тя откъде може да е сигурна, че няма пак да изчезнеш? Разбира се, Тиери не е съвършен, но поне е на разположение и на него може да се разчита, което не може да се каже за теб.
Някои хора реагират по-добре на грубо отношение, отколкото на чар. Очевидно Рижия е един от тях, защото когато отново заговори, тонът му беше по-любезен:
– Разбирам – каза той. – Извинявай, Зози.
– Ще направиш ли каквото ти казах? Защото иначе няма никакъв смисъл да ти помагам.
Рижия кимна.
– Наистина ли?
– Да.
Въздъхнах. Най-трудното отмина.
Което донякъде е жалко, помислих си аз. Напук на всичко, Рижия ми се струва привлекателен. Но за всяка услуга, която боговете ни оказват, трябва да им се отплащаме с жертва. А към края на месеца аз ще искам голяма услуга от тях...
ДНЕС СЮЗ ДОЙДЕ НА УЧИЛИЩЕ. СЕГА НОСИ ШАПКА вместо забрадка и се опитва да навакса пропуснатото. На обяд пак си шушукаха с Шантал и след това подхванаха старата песен с подигравателните коментари, въпросите: "Къде е приятелят ти?", и глупавите игри, в които трябваше да бъда пиян морков.
Това вече изобщо не е забавно. Вече дори не се правят, че се шегуват: сега говорят с чиста злоба, Сандрин и Шантал разправят на всички за идването си в сладкарницата миналата седмица, описват я като нещо средно между свърталище на хипита и вехтошарски магазин и се смеят като ненормални.
На всичкото отгоре Жан-Лу беше болен и аз пак станах самотната черна овца. Не ми пука, разбира се. Но не е честно: всички толкова се трудихме – и мама, и Зози, и ние с Розет, – а сега Шантал и компания ни изкарват пълни загубеняци.
По друго време изобщо нямаше да им обърна внимание. Но напоследък нещата при нас се нареждат, Зози се премести над сладкарницата и търговията върви, и всеки ден имаме много клиенти, и Рижия се появи изневиделица...
Но оттогава минаха четири дни, а той още не е дошъл да ни види. В училище постоянно мисля за него, чудя се къде държи лодката си, дали ни е излъгал за нея, дали спи под някой мост или в изоставена къща, както в Ланскене, когато мосю Муска изгори лодката му.
По време на часовете изобщо не можех да се съсредоточа, затова мосю Жестен ми направи забележка, че спя в час, и Шантал и компания се изкикотиха, а дори Жан-Лу го нямаше, за да поговоря с него.
Имаше и по-лошо: след училище, докато стоях на опашката до Клод Мьоние и Матилд Шагрен, Даниел дойде при мен с онази престорено загрижена физиономия, която е толкова типична за нея, и каза:
– Вярно ли е, че сестра ти е бавно развиваща се?
Шантал и Сюз стояха наблизо с подходящо безизразни лица. Аз обаче виждах в цветовете им как ми кроят номер, виждах, че още малко и ще избухнат в смях...
– Не разбирам за какво говориш – отговорих аз с равен глас.
Никой не знае за Розет – или поне така си мислех до днес. Но после си спомних един ден, когато Сюз дойде в сладкарницата и аз играех с Розет...