– Така чух – каза Даниел. – Сестра ти е бавно развиваща се. Всички знаят.
Е, значи толкова струва приятелството, помислих си аз. И медальончето с розов емайл, и обещанието да не казва на никого, и честната дума с ръка на сърцето...
Изгледах Сюз с яркорозовата ѝ шапка на главата (червенокосите не бива никога да носят яркорозово).
– Някои хора трябва да се научат да си гледат работата – казах аз достатъчно силно, за да ме чуят всички.
Даниел се ухили.
– Значи е вярно – отвърна ми тя и цветовете ѝ грейнаха алчно, като нажежени въглени от вятър.
Усетих как и в мен нещо пламна.
Да не си посмяла, казах ѝ аз наум.
Още една дума и...
– Разбира се, че е вярно – обади се Сюз. – Искам да кажа, че тя е... на колко? На четири или там някъде, а още не може да говори и да се храни както трябва. Майка ми казва, че е изрод. Впрочем тя изглежда точно като изрод.
– Не е вярно – промърморих аз.
– Вярно е. Тя е грозна и бавно развиваща се точно като теб.
Сюз се разсмя. Шантал също. Всички завикаха в хор: "Изрод, изрод", и аз видях как Матилд Шагрен ме гледа със светлите си тревожни очи, и изведнъж...
Бам!
Не разбрах какво точно се случи. Стана толкова бързо, за секунда – нали знаете как котка, която както см дреме и мърка, изведнъж започва да съска и да драска. Помня, че сключих пръсти като Зози в английската чайна. Не знам какво точно исках да направя, но усетих как нещо излетя от ръката ми, сякаш бях хвърлила камъче или капачка, или запалена клечка.
Във всеки случай подейства бързо: чух как Сюзан изписка, после сграбчи яркорозовата си шапка и рязко я дръпна от главата си.
– Ох! Ох!
– Какво ти е? – попита Шантал.
– Сърби ме! – проплака Сюз. Тя започна да чеше главата си и аз видях оголена розова кожа под останките от коса. – Боже, как сърби!
Изведнъж ми прилоша, почувствах слабост и гадене точно като онази вечер със Зози. Но най-лошо от всичко беше, че не съжалявах: изпитвах вълнение, както когато стане нещо лошо и вината е твоя, но никой не го знае.
– Какво има? – попита Шантал.
– Не знам! – изписка Сюзан.
Даниел изглеждаше загрижена, но само се преструваше, както когато ме попита дали Розет е бавно развиваща се, а Сандрин издаваше странни възгласи – дали от съчувствие или от възторг не можех да определя.
След малко и Шантал започна да се чеше по главата.
– Д-да нямаш ввъшки, Шантал? – попита Клод Мьоние.
В задната част на опашката се разнесе смях.
После и Даниел се оплака, че я сърби.
Сякаш някой ги беше посипал с облак сърбящ прах. Сърбящ прах или нещо по-лошо. Шантал първо изглеждаше ядосана, после уплашена. Сюзан беше почти в истерия. А аз се почувствах толкова добре...
И изведнъж си спомних нещо от времето, когато бях съвсем малка. Ден край морето, аз съм по бански и се плискам във водата, мама седи на пясъка и чете книга. Едно момче ме опръска с вода и от солта очите ми започнаха да парят. Докато минаваше покрай мен, аз го замерих с камъче – съвсем малко камъче, – без да се прицелвам.
Стана случайно...
Момчето се разплака, видях го да се държи за главата. Мама се затича към мен с уплашено лице. Прилоша ми от страха... от случайността...
Видях парчета стъкло, ожулено коляно, улично куче, което скимти под гумите на автобуса.
Това е случайност, Нану.
Бавно се отдръпнах. Не знаех дали да се смея или да плача. Беше забавно – тъй както нещо ужасно може да бъде забавно. И аз се чувствах все така добре, ужасно добре...
– Какво е това, по дяволите? – крещеше Шантал.
Каквото и да беше, не се шегуваше. Нито един сърбящ прах не действа толкова силно. Но аз не можех да видя какво става. Пред мен имаше прекалено много хора, опашката се превърна в тълпа – всички искаха да разберат какво се е случило.
Аз дори не се опитах. Знаех.
Изведнъж ми се прииска да поговоря със Зози. Тя ще знае какво да прави, помислих си, и няма да ме разпитва. Реших да не чакам автобуса, качих се на метрото и тичах през целия път от "Плас дьо Клиши" до нас. Когато влязох, едва дишах, мама беше в кухнята и приготвяше храна на Розет, и мога да се закълна, че още преди да отворя уста, Зози вече знаеше какво се е случило.
– Какво има, Нану?
Аз я погледнах. Тя беше с джинси и с бонбонените обувки, които изглеждаха по-червени, по-високи и по-лъскави от всякога, а главозамайващите им токове сияеха. Щом ги видях, се почувствах по-добре и с въздишка на огромно облекчение се отпуснах в едно от леопардовите кресла.
– Шоколад?
– Не, благодаря.