Тя ми донесе кола.
– Много ли е лошо? – попита Зози, докато ме гледаше как пресушавам чашата почти на един дъх, толкова бързо, че от носа ми започнаха да излизат мехурчета. – Ето, пийни още една и ми кажи какво е станало.
Тогава аз ѝ разказах, но тихо, за да не ме чуе мама. Наложи се да спра два пъти – веднъж, когато влязоха Нико и Алис, и втори път, когато дойде Лоран, поръча си кафе и половин час се жалва за ремонта, който трябва да направи в "Льо Пти Пенсон", за това колко е трудно да се намери водопроводчик точно преди Коледа, за проблема с имигрантите и за другите неща, от които Лоран винаги се оплаква.
Когато си тръгна, вече трябваше да затваряме и мама се зае да приготвя вечеря. Зози угаси лампите в сладкарницата, за да видя коледната къща. Свирачът от Хамелн беше изчезнал и на негово място имаше хор от шоколадови ангелчета, които пееха в захарния сняг. Толкова е красиво. Но къщата си остава загадка. Вратите са затворени, щорите са спуснати, само прозорчето на таванската стая свети.
– Може ли да надникна вътре? – попитах аз.
– Утре – каза Зози. – Защо не отидем в моята стая? Там ще довършим разговора.
Аз бавно тръгнах след нея по стълбите. Чук-чук-чук, тропаха бонбонените обувки на високите си токове, докато изкачваха тесните стъпала пред мен, все едно чукаха на вратата ми и ме молеха да им отворя.
ТАЗИ СУТРИН ЗА ТРЕТИ ПОРЕДЕН ДЕН МЪГЛАТА ВИСИ над Монмартър като корабно платно. Казват, че до ден-два ще завали сняг, но днес всичко тъне в призрачна тишина, мъглата поглъща обичайния шум от коли и стъпките на минувачите по калдъръма отвън. Сякаш сме се пренесли сто години назад и от мъглата всеки момент ще изскочат призраци в пелерини...
Това може да е сутринта на последния ми ден в училище, деня на спасението ми от "Сейнт Майкълс он дъ Грийн", деня, когато за пръв път осъзнах, че съдбата – съдбите – е само мъртви писма на вятъра, които могат да се уловят, да се съберат, да се изгорят или да се изхвърлят в зависимост от обстоятелствата.
Скоро и ти ще го разбереш, Анук. Аз те познавам по-добре, отколкото ти познаваш себе си: зад фасадата на добро момиче се крие голям потенциал, смесица от гняв и омраза, точно като у онова момиче, как му беше името... момичето, което бях аз някога, преди толкова много години.
Но всичко има нужда от катализатор. Понякога е нещо дребно, леко като перце, лесно като щракване с пръсти. Някои видове пинята са по-неподатливи от други. Но всеки има слабо място и веднъж отворена, кутията не може да се затвори.
При мен това беше едно момче. Казваше се Скот Маккензи. На седемнайсет, рус, атлетичен, съвършен. Беше нов в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн": иначе щеше да знае от самото начало, че не бива да се занимава с онова момиче, как му беше името... а трябва да потърси по-подходящ обект на симпатиите си.
Но той избра мен – поне за известно време – и така започна всичко. Недотам оригинално начало, но завърши с пожар, както се очаква в такива случаи. Аз бях на шестнайсет и до голяма степен се бях изградила с помощта на своята Система. Може би бях малко плаха – наследство от дългите години, през които бях черната овца. Но още тогава имах потенциал. Бях амбициозна, злопаметна, доста подмолна. Методите ми бяха по-скоро прагматични, отколкото окултни. Имах достатъчно практични познания за отровите и отварите, знаех как да причинявам тежки стомашни болки на онези, които са предизвикали моя гняв, и скоро разбрах, че щипка сърбящ прах в чорапите на съучениците ми или капка подлютено масло в нечия спирала може да предизвика по-бърз и по-мощен ефект от много заклинания.
Колкото до Скот, той лесно падна в капана. На тази възраст момчетата, дори най-умните, са съставени от една трета мозък и две трети тестостерон и благодарение на тайната ми рецепта – смесица от ласкателства, чар, секс, пулке и съвсем малки дози стрита на прах гъба, достъпна само за избрано малцинство от клиентелата на майка ми – той за нула време се превърна в мой роб.
Не ме разбирайте погрешно. Никога не съм обичала Скот. Може би малко, но не достатъчно. Само че на Анук не ѝ трябва да знае това, нито ѝ трябва да научава всички отвратителни подробности за случилото се в "Сейнт Майкълс он дъ Грийн". Аз ѝ представих събитията в по-приемлива светлина, разсмях я, обрисувах ѝ портрет на Скот Маккензи, който можеше да засенчи дори Давид на Микеланджело. После ѝ разказах останалото чрез нещата, които тя познава: обидни надписи, клюки, злоба и мръсотия.
Дребни шеги – поне в началото. Откраднати дрехи, скъсани учебници, разбити шкафчета, злобни слухове. Бях свикнала с това, разбира се. Малки неудобства, за които дори не си струваше да отмъщавам. Освен това аз бях почти влюбена и изпитвах някакво порочно удоволствие от съзнанието, че за пръв път другите момичета ми завиждат: гледат ме и се чудят какво е намерило в мен момче като Скот Маккензи.