Представих всичко това на Анук като красива приказка. Съставих списък от дребни отмъщения – достатъчно мръсни, за да я доближат до мен, но същевременно достатъчно безобидни, за да не нараня нежното ѝ сърце. Истината е по-малко обаятелна, но, разбира се, това важи за всяка истина.
– Те сами са си го изпросили – казах аз на Анук. – Ти си им дала това, което заслужават. Не си виновна.
Тя беше все така бледа.
– Ако мама разбере...
– Не ѝ казвай – предложих аз. – Впрочем какво лошо си направила? Не си наранила никого. Макар че ако не се научиш да използваш правилно способностите си, един ден, без да искаш, може да...
– Мама казва, че това е само игра. Че не е истина. Че е плод на въображението ми.
Погледнах я.
– Мислиш ли, че е вярно?
Тя промърмори нещо, наведе глава и се загледа в обувките ми.
– Нану – казах аз.
– Мама не лъже.
– Всички лъжат.
– И ти ли?
Усмихнах се.
– Аз не съм всички. Нали, Нану?
Аз завъртях крак леко под ъгъл и лъскавият червен ток хвърли светъл отблясък. Представих си как блести в очите ѝ – миниатюрно отражение в рубиненочервено и златно.
– Не се тревожи, Нану. Ти имаш нужда от Система, чисто и просто.
– От Система ли? – попита тя.
И започна да ми разказва, отначало колебливо, но с нарастващо въодушевление, което стопли душата ми. Разбрах, че и те някога са имали Система: пъстра смесица от легенди, трикове и илюзии, торбички с билки за прогонване на духове, песни за укротяване на зимния вятър, за да не ги отвее надалеч.
– Но защо вятърът ще иска да ви отвее?
Анук сви рамене.
– Винаги прави така.
– Каква песен пеехте?
Тя ми я изпя. Това е стара песен – любовна, струва ми се, – изпълнена с копнеж, леко тъжна. Виан още я пее – чувала съм я да приспива с нея Розет или да си я тананика, докато темперира шоколада в кухнята.
– Разбирам – казах аз. – И сега се страхувате, че ще разсърдите вятъра.
Тя кимна бавно.
– Глупаво е. Знам.
– Не, не е. Народът вярва в тези неща от стотици години. В английския фолклор вещиците разбуждат вятъра, като си решат косите. Аборигените вярват, че през половината година добрият вятър Бара е пленник на лошия вятър Мамарига и всяка година пеят, за да го освободят. Що се отнася до ацтеките... – аз ѝ се усмихнах. – Те познавали силата на вятъра и вярвали, че дъхът му движи слънцето и пропъжда дъжда. Името му било Ехекатл и те го почитали с шоколад.
– Но... те са правели и човешки жертвоприношения, нали?
– Не правим ли и ние същото, всеки по свой начин?
Човешко жертвоприношение. Какъв зловещ израз. Но нима и Виан Роше не прави същото, нима не жертва децата си, за да умилостиви дебелите богове на охолството? Желанието иска жертва – ацтеките са го знаели, маите също. Те са познавали зловещата алчност на боговете, ненаситната им жажда за кръв и смърт. И са разбирали света много по-добре, ще кажете вие, от богомолците в "Сакре Кьор", този бял балон с нагорещен въздух навръх хълма. Но одраскате ли глазурата на тортата, отдолу прозира същата тъмна, горчива сърцевина.
Защото нима всеки камък на "Сакре Кьор" не е напоен със страха от смъртта? И нима образът на Исус, поднесъл сърцето си, е толкова различен от рисунките на сърцата, изрязани от жертвите в чест на боговете? И нима ритуалът на причастието, където кръвта и тялото Христово се споделят от богомолците, е по-малко жесток и зловещ от тези жертвоприношения?
Анук ме гледаше с широко отворени очи.
– Ехекатл е дал на хората способността да обичат – казах аз. – Той е вдъхнал живот на света. Вятърът е важен за ацтеките, по-важен от дъжда, по-важен дори от слънцето. Защото вятърът означава промяна, а без промяна светът ще загине.
Тя кимна като способна ученичка и аз с учудване усетих как в мен се надига топлота, почти нежност, опасно майчинска...
О, няма опасност да си загубя ума. Но не мога да отрека, че за мен е удоволствие да общувам с Анук, да я уча, да ѝ разказвам древните предания. Помня собственото си въодушевление от пътуването до Мексико Сити, от цветовете, слънцето, маските, песните, усещането за завръщане у дома...
– Чувала ли си този израз – "вятърът на промяната"?