Тя отново кимна.
– Е, това сме ние. И хората като нас. Хората, които могат да разбудят вятъра.
– Но това не е ли лошо?
– Не винаги – казах аз. – Има добри ветрове и лоши ветрове. Просто трябва да избереш който искаш, това е. Постъпвай според волята си. Съвсем просто е. Можеш да се оставиш да те тормозят или да отвърнеш. Можеш да яхнеш вятъра като орел, Нану – или да се оставиш да те отвее.
Анук дълго време мълча и седя неподвижно, загледана в обувката ми. Накрая вдигна глава.
– Откъде знаеш всичко това? – попита тя.
Усмихнах ѝ се.
– Родена съм в книжарница, отгледана съм от вещица.
– А ще ме научиш ли да яздя вятъра?
– Разбира се. Ако го искаш.
Мълчание – тя все така се взираше в обувката. Токчето заискри и светлината се разпиля на игриви призми, които се наредиха като стълба на стената.
– Искаш ли да ги премериш?
При тези думи Анук вдигна глава.
– Мислиш ли, че ще ми станат?
Аз прикрих напиращата усмивка.
– Премери ги и ще видиш.
– О! Е-ха! Леле! Страхотно!
Анук се залюля на токовете като новородено жирафче, очите ѝ блестяха, ръцете ѝ се протягаха като на слепец, тя се усмихваше, без да забелязва знака на Господарката Кървава луна, надраскан с молив на подметката...
– Харесват ли ти?
Анук кимна със смутена усмивка.
– Обожавам ги! – възкликна тя. – Бонбонени обувки.
Бонбонени обувки. Това ме накара да се усмихна. И все пак има нещо вярно.
– Значи много ти харесват, а? – попитах аз.
Анук отново кимна и очите ѝ заблестяха като звезди.
– Е, можеш да ги вземеш, ако искаш.
– Да ги взема? Подаряваш ли ми ги?
– Защо не?
За миг тя загуби ума и дума. Вдигна крак с движение, едновременно по детски непохватно и сърцераздирателно красиво, и ми се усмихна така, че сърцето ми спря.
Изведнъж лицето ѝ посърна.
– Мама никога няма да ми позволи да ги нося...
– Няма нужда да ѝ казваш.
Анук все така оглеждаше крака си, гледаше как светлината се пречупва в лъскавите червени токове и пада на пода. И мисля, че още тогава разбра каква цена ще поискам, но обувките я привличаха неустоимо – обувки, които могат да те отведат навсякъде, обувки, които могат да те накарат да се влюбиш, обувки, които могат да те превърнат в друг човек...
– И нищо лошо няма да се случи? – попита тя.
– Нану – казах аз усмихната, – това са само обувки.
ТАЗИ СЕДМИЦА ТИЕРИ РАБОТИ МНОГО. ТОЛКОВА МНОГО, че почти не го виждам: покрай моята работа в сладкарницата и неговия ремонт на апартамента като че ли все не остава време. Днес той ми се обади, за да поговорим за паркета (светъл дъб ли предпочитам или тъмен?) и за да ме предупреди да не идвам. Голяма бъркотия е, казва. Всичко е в прахоляк, половината паркет е свален. Освен това иска да видя всичко, когато е напълно готово.
Разбира се, аз не смея да попитам за Рижия, макар да знам от Зози, че е там. Изминаха пет дни, откакто се появи неочаквано, и оттогава не е идвал. Това малко ме учудва, макар че може би няма защо. Казвам си, че така е по-добре, че ако го видя отново, нещата ще се усложнят още повече. Но вече стана непоправимото. Аз видях лицето му. И сега чувам подрънкването на звънчетата отвън – вятърът отново се пробужда...
– Може би трябва просто да мина оттам – подхвърлих аз с небрежен тон, който не би могъл да заблуди никого. – Струва ми се някак нередно да не се виждаме и...
Зози сви рамене.
– Разбира се, ако искаш да го уволнят...
– Да го уволнят?
– Естествено – нетърпеливо отвърна тя. – Не знам дали си забелязала, Ян, но мисля, че Тиери вече е нарочил Рижия, и ако започнеш просто да минаваш оттам, ще стане скандал и преди да се усетиш...
Звучи разумно както винаги, помислих си аз. Зози винаги ще изтъкне някой разумен довод. Но сигурно съм изглеждала отчаяна, защото тя се усмихна и ме прегърна.
– Слушай, ако искаш, аз ще отида да видя Рижия. Ще му кажа, че винаги е добре дошъл в сладкарницата. По дяволите, мога дори да му занеса сандвичи за обяд.
Разсмях се на духовитото ѝ предложение.
– Не мисля, че е необходимо.
– Не се тревожи. Всичко ще се нареди.
Започвам да си мисля, че може би е права.
Днес на път за гробището се отби мадам Люзерон с пухкавото си рижо кученце. Както винаги купи три трюфела с ром, но днес не изглеждаше толкова резервирана, лесно склони да седне и да пийне кафе мока с парче от моята трипластова шоколадова торта. Макар че вече сяда в сладкарницата, тя рядко говори: предпочита да гледа как Розет рисува под тезгяха или прелиства книжка.