Днес мадам Люзерон разгледа коледната къщичка, която вече беше отворена и разкриваше част от интериора. Днешната сцена се развива в коридора: на вратата се тълпят гости, а домакинята на тържеството ги посреща в къщата.
– Много оригинална витрина – отбеляза мадам Люзерон, като надвеси напудреното си лице над къщичката. – С тези малки мишки... И куклите вътре...
– Хубави са, нали? Ани ги направи.
Госпожата отпи от кафето си.
– Може би има право – каза тя след кратко мълчание. – Няма нищо по-тъжно от празна къща.
Куклите са от дървени щипки за пране, грижливо оцветени и облечени с голямо старание. Личи си, че направата им е отнела много време и усилия; и в господарката на къщата аз разпознавам себе си. Или поне разпознавам Виан Роше: роклята ѝ е от парче червена коприна, за дългата ѝ черна коса – по настояване на Анук – дадох кичур от косата си, който тя залепи и върза с панделка.
– Къде е твоята кукла, Анук? – попитах я по-късно.
– О, още не съм я завършила. Но ще стане – каза тя толкова сериозно, че аз се усмихнах. – Ще направя кукли за всички. И на Коледа всички кукли ще са готови и всички врати на къщата ще бъдат отворени, и ще има голямо празненство...
А, казах си аз. Ето че стигаме до основната мисъл.
На 20 декември Розет има рожден ден. Никога досега не сме ѝ организирали тържество. Времето е неподходящо – винаги се оказва така, – твърде близо до Коледа и недостатъчно далеч от Ле Лавьоз. Всяка година Анук ме упреква за това, макар че на Розет сякаш ѝ е все едно. За нея всички дни са вълшебни и шепа копчета или късче смачкана сребриста хартия са също толкова прекрасни, колкото и най-красивите играчки.
– Може ли и ние да направим празненство, мамо?
– О, Анук. Знаеш, че не можем.
– Защо? – не отстъпваше тя.
– Ами, нали знаеш, сега имаме много работа. И освен това ще се местим на "Рю дьо ла Кроа"...
– Има си хас – отсече Анук. – Ами точно затова. Не можем да се преместим, без да се сбогуваме. Трябва да направим тържество за Коледа. За рождения ден на Розет. За приятелите ни. Знаеш, че щом се преместим при Тиери, всичко ще се промени и ще трябва да правим каквото той иска, и...
– Не е честно, Анук – казах аз.
– Но е вярно, нали?
– Може би.
Тържество за Коледа, помислих си. Като че ли не ми стига работата в сладкарницата, и то в най-оживеното време на годината...
– Разбира се, и ние ще помагаме – каза Анук. – Аз мога да напиша поканите, да измисля менюто, да направя украсата, мога да направя и торта за Розет. Знаеш, че тя обича шоколад с портокали. Можем да направим торта във формата на маймунка. Или да организираме карнавал и всички да се облечем като животни. Ще има гренадин и кока-кола, и горещ шоколад, разбира се.
Не можех да не се разсмея.
– Май дълго си го обмисляла, а?
Тя направи гримаса.
– Е, да, мислих за това.
Аз въздъхнах.
Защо не? Може би сега е моментът.
– Добре – казах. – Можеш да организираш своето тържество.
Анук нададе радостен вой.
– Страхотно! Мислиш ли, че ще вали сняг?
– Възможно е.
– И хората могат да дойдат с карнавални костюми?
– Само ако искат, Нану.
– И можем да поканим когото си искаме?
– Разбира се.
– И Рижия?
Трябваше да се досетя.
– Защо не? – казах аз. – Стига да е още тук.
Не съм говорила с нея за Рижия. Не съм ѝ споменала, че работи за Тиери само на няколко пресечки от нас. Премълчаната истина не се брои за лъжа и въпреки това съм сигурна, че ако знаеше...
Снощи отново наредих картите. Не знам защо: извадих ги и усетих миризмата на майка ми, с която са пропити. Толкова рядко го правя – почти не вярвам...
И въпреки това ги взех и ги разбърках с ловки движения, усъвършенствани с години. Наредих Дървото на живота, както майка ми обичаше да прави, и пред мен се занизаха образи.
Отвън звънчетата мълчат, но аз чувам звук: ехо като от камертон, от което ме боли глава и космите на ръцете ми настръхват.
Обръщам картите една по една.
Чертите им са ми повече от познати.
Смъртта, Влюбените, Обесеният, Колелото на Съдбата.
Глупакът, Магът, Кулата.
Разбърквам картите и ги нареждам отново.
Влюбените. Обесеният. Колелото на Съдбата. Смъртта.
Пак същите карти, но в друг ред, сякаш това, което ме преследва, леко се е променило.
Магът, Кулата, Глупакът.
Глупакът е с рижа коса и свири на флейта. По някаква причина ми напомня за Свирача от Хамелн с шапката с пера и дрехата на кръпки – гледа в небето, без да вижда опасностите на земята. Дали той сам не е разтворил бездната пред себе си – капан за онези, които ще го последват? Или неразумно ще стигне до ръба и ще падне?