След това не можах да спя. Вятърът и сънищата ми се бяха наговорили да ме будят, а на всичкото отгоре Розет беше неспокойна, по-неподатлива на уговорки от всеки друг път, и аз три часа се мъчих да я приспя. Нищо не помагаше: нито горещ шоколад в любимата ѝ чаша, нито играчки, нито нощната лампа с маймунката и одеялото ѝ (прокъсано, с цвят на овесена каша, което тя много обича), нито дори приспивната песен на майка ми.
Струваше ми се по-скоро въодушевена, отколкото разстроена, започваше да ридае и да хленчи, щом се опитам да изляза, но иначе нямаше, нищо против да стоим будни и да си говорим.
Бебето, жестикулираше Розет.
– Сега е нощ, Розет. Заспивай.
Да вървим да видим бебето, настояваше тя.
– Сега не може. Утре.
Отвън вятърът блъскаше по стъклата. Вътре купчина дребни предмети – плочки домино, молив, парче тебешир, две пластмасови животинчета – паднаха от полицата над камината и се разпиляха по пода.
– Моля те, Розет. Не сега. Заспивай, а утре ще го видим.
В два и половина най-после успях да я приспя, затворих вратата между стаите ни и легнах на продъненото си легло. То не е точно двойно легло, макар че е твърде голямо за сам човек; беше старо още когато се нанесохме, а сегашното нестройно скърцане на пружините е последица от много безсънни нощи. Тази нощ скрибуцаше цял оркестър, така че малко след пет часа аз се отказах от опитите да заспя и слязох да направя кафе.
Навън валеше едър тежък дъжд, който течеше по уличката и щедро се лееше от водосточната тръба. Взех одеялото, проснато на стълбите, и заедно с чашата кафе го занесох в сладкарницата. Там седнах в едно от креслата на Зози (много по-удобни от фотьойлите горе) и загледана в меката жълта светлина, която се процеждаше през открехнатата врата на кухнята, аз се свих на кълбо и зачаках утрото.
Сигурно съм задрямала; сепнах се от някакъв шум. Беше Анук, боса и по пижамата си на червени и сини карета, следвана от искрящо мъгливо петно, което можеше да бъде само Чехълчо. През последните няколко години забелязах, че въпреки навика си да изчезва за седмици, понякога дори за месеци, Чехълчо присъства по-ясно и по-осезаемо нощем. Предполагам, че така и трябва: всички деца се страхуват от тъмното. Анук се приближи, пъхна се под одеялото и се сгуши до мен, косата ѝ се разпиля по лицето ми, а студените ѝ крака се пъхнаха в сгъвката на коленете ми, както когато беше малка, някога, когато нещата бяха по-прости.
– Не можах да спя. Таванът капе.
А, да. Бях забравила. Покривът ни тече и никой досега не е успял да го поправи. Така е със старите сгради. Колкото и да ги поправяш, винаги се появява нов проблем: изгнила рамка на прозорец, счупена водосточна тръба, проядени греди, напукани керемиди. И макар че Тиери винаги е бил щедър към нас, аз избягвам да го моля твърде често за помощ. Знам, че е глупаво, но просто не обичам да го моля.
– Мислех си за тържеството – каза Анук. – Наистина ли трябва да каним Тиери? Знаеш, че ще развали всичко.
Аз въздъхнах.
– Моля те. Не сега.
Неудържимият ентусиазъм на Анук обикновено ме забавлява, но не в шест часа сутринта.
– Хайде, мамо – каза тя. – Не може ли просто този път да не го каним?
– Всичко ще бъде наред – уверих я аз. – Ще видиш.
Давах си ясна сметка, че това не е отговор. Анук нервно се намести и зави с одеялото презглава. Миришеше на ванилия и на лавандула, долавях и слабото животинско ухание на рошавата ѝ коса, която през последните четири години беше станала по-жилава, като заплетена овча вълна.
Косата на Розет е все още бебешка, като млечка и невени, леко сплъстена там, където опира във възглавницата. След две седмици тя ще стане на четири години, а все още прилича на бебе: ръцете и краката ѝ са като свирки, очите ѝ – твърде големи за малкото ѝ личице. Моето котешко бебе, наричах я аз някога, когато все още можех да се шегувам с това.
Моето котешко бебе. Моята подменена рожба.
Анук отново се размърда под одеялото, зарови лице в рамото ми и пъхна ръце под мишницата ми.
– Замръзнала си – казах аз.
Тя поклати глава.
– Какво ще кажеш за чаша шоколад?
Пак поклати глава, този път по-рязко. Учудих се как сърцето ни може да се къса от такива дребни неща – забравена целувка, захвърлена играчка, пропусната приказка за лека нощ, отегчен поглед тогава, когато очакваме усмивка...