Децата са като ножове, казваше майка ми някога. Нараняват ни, без да искат. И въпреки това ние се притискаме към тях, прегръщаме ги, докато кръвта ни тече. Моето лятно дете става все по-далечно с годините; и аз се стъписах при спомена за последния път, преди толкова време, когато тя ми позволи да я прегръщам така, и ми се прииска да я задържа по-дълго при себе си, но часовникът на стената показваше шест и петнайсет...
– Иди да легнеш в моето легло, Нану. Там е по-топло и таванът не капе.
– Ами Тиери? – попита тя.
– По-късно ще говорим за това.
– Розет не го иска – каза Анук.
– Откъде си толкова сигурна?
Тя сви рамене.
– Просто знам.
Аз въздъхнах и я целунах по главата. Отново ме облъхна животинското ухание на ванилия, а заедно с него нещо по-силно и по-зряло, което накрая успях да определя – тамян. Зози пали тамян в стаята си. Знам, че Анук прекарва много време там, говори с нея, мери дрехите ѝ. Хубаво е, че наблизо има човек като Зози, друг възрастен освен мен, на когото може да се довери.
– Трябва да дадеш шанс на Тиери. Знам, че не е съвършен, но той наистина те харесва...
– И ти не го искаш – каза тя. – Дори не ти липсва, когато го няма. Не си влюбена в него.
– Не подхващай тази тема – нетърпеливо отсякох аз. – Има различни видове любов. Аз обичам теб, обичам Розет и това, че не изпитвам същото към Тиери, не означава...
Но Анук не ме слушаше. Тя се измъкна изпод одеялото и тръсна глава, за да се освободи от прегръдката ми. Помислих си, че знам причината за това. Анук нямаше нищо против Тиери, преди да се появи Рижия, и когато си отиде...
– Знам кое е добро за нас. Правя го заради теб, Нану.
Тя сви рамене досущ като Рижия.
– Довери ми се. Всичко ще бъде наред.
– Както и да е – каза Анук и се качи по стълбите.
ЖАЛКО. ТОЛКОВА Е ТЪЖНО, КОГАТО МАЙКА И ДЪЩЕРЯ не могат да общуват помежду си. Особено когато са толкова близки като тези двете. Днес Виан беше уморена: личеше си по очите ѝ. Мисля, че снощи не е спала добре. Така или иначе, беше твърде уморена да забележи нарастващата упоритост в чертите на дъщеря си, както и това, че току ме поглежда в търсене на одобрение.
Но загубата на Виан може да бъде печалба за мен: сега, когато се намирам на мястото на действие, така да се каже, мога да упражнявам влиянието си по десетки нови и незабележими начини. Да започнем от способностите, които Виан така умело крие: тези прекрасни оръдия на волята и желанието...
Засега все още не съм разбрала защо Анук се страхува да ги използва. Със сигурност се е случило нещо, за което тя се чувства отговорна. Но оръдията са за това – за да се използват, Нану. За добро или за зло. Изборът е твой.
Все още ѝ липсва увереност, но аз я успокоих, че някой и друг малък трик не може да навреди. С тях може дори да помага на хората – другото я тревожи, разбира се, но по-късно ще я излекувам от тази нейна самоотверженост, а дотогава тя ще е свикнала да използва способностите си и ще можем да поработим върху по-съществени неща.
Е, какво искаш, Анук?
Какво всъщност искаш?
Разбира се, нещата, които иска всяко добро дете. Да се учи добре, да се харесва на другите, да планира безобидни отмъщения за враговете си.
Да вземем мадам Люзерон: толкова прилича на тъжна порцеланова кукла с бледото си напудрено лице и прецизните си плахи движения. Трябва да купува повече шоколад: три трюфела с ром са крайно недостатъчни за вниманието, което ѝ отделяме.
И Лоран, който идва всеки ден и седи с часове над една-единствена чаша. Той е по-скоро натрапник. Присъствието му може да пропъди останалите, особено Ришар и Матюрен, които иначе щяха да идват всеки ден; краде бучки захар от захарницата и пълни джобовете си с вида на човек, който държи да получи колкото може повече срещу парите си.
И дебелият Нико. Идеалният клиент – купува до шест кутии на седмица. Но Анук се безпокои за здравето му, забелязала е, че той се задъхва, когато върви нагоре по хълма, и се тревожи, че му е трудно дори да изкачи няколко стъпала. Казва, че не бива да е толкова дебел. Има ли начин да му се помогне?
Е, ние с вас знаем, че с изпълняване на желания не се стига далеч. Но пътят към сърцето на Анук е трънлив, а ако не греша, наградата си заслужава. Междувременно я оставям да се забавлява – като коте, което точи ноктите си върху кълбо прежда и се подготвя за първата си мишка.
И така, учението започва. Първи урок, симпатична магия.
Иначе казано, кукли.
Правим куклите от дървени щипки – по-чисто е, отколкото при работа с глина – и Анук ги разнася със себе си, по две във всеки джоб, в очакване да ги изпробва.