Пак същото мърморене, този път по-силно:
– Тиери, внимавай. Бонбоните...
Едва сдържах усмивката си. Старият козел. Явно става игрив. Е, изобщо не ме учудва. Тази маска на рицар може да заблуди Виан, но мъжете са предсказуеми, също като кучетата, особено Тиери льо Тресе. Под привидната си самоувереност Тиери е дълбоко несигурен и идването на Рижия е разклатило още повече увереността му. Той започва да пази територията си – както на "Рю дьо ла Кроа", където превесът над Рижия му доставя особено, тайно удоволствие; така и тук, в "Льо Роше дьо Монмартър".
Дочух тихия глас на Виан от кухнята:
– Тиери, моля те. Моментът не е подходящ.
Междувременно Анук слушаше. Лицето ѝ беше безизразно, но цветовете ѝ пламтяха. Аз ѝ се усмихнах. Тя не се усмихна в отговор. Вместо това погледна към вратата и леко махна с пръсти. Всеки друг би пропуснал да го забележи. Може би самата тя не разбра, че го е направила. Но в същия момент кухненската врата се отвори като подхваната от течение и рязко се блъсна в боядисаната стена.
Дребно разсейване, но беше достатъчно. Аз забелязах как цветовете на Тиери припламнаха от досада и чух как Виан въздъхна облекчено. Разбира се, напористото му поведение напоследък е ново за нея, тя толкова е свикнала да го мисли за добродушен, сигурен, стабилен, макар и скучен. Новата му страст ѝ идва малко в повече и Виан за пръв път изпитва смътно чувство – не точно на неприязън, но на отвращение.
Всичко това е заради Рижия, мисли си тя. Смята, че всичките ѝ съмнения ще си отидат заедно с него. Но сегашната несигурност я изнервя, прави я неразумна. Целува Тиери по устата – на езика на цветовете вината е морскозелена – и му се усмихва прекалено весело.
– Ще ти се реванширам – обещава тя.
С пръстите на дясната си ръка Анук прави незабележим знак за пропъждане.
Седнала в малкото си столче срещу нея, Розет я наблюдава с грейнали очи. Повтаря движението – къш-къш, махни се! – и Тиери се плесва по врата, сякаш го е ухапало насекомо. Звънчетата отвън запяват...
– Трябва да вървя.
И тръгва, тромав в голямото си палто, като едва не се препъва на излизане. Сега ръката на Анук е в джоба, където държи куклата му. Изважда я, отива до витрината и внимателно я поставя извън къщата.
– Довиждане, Тиери – казва тя.
Розет прави знак с ръце – довиждане.
Вратата се затваря с трясък. Децата се усмихват.
Днешният ден е много ветровит.
Е, ТОВА Е ДОБРО НАЧАЛО. РАВНОВЕСИЕТО СЕ измества. Нану може да не го забелязва, но аз виждам. Това са дребни неща, засега безобидни, с които тя бързо ще ми падне в ръцете.
Анук прекара по-голямата част от деня в сладкарницата: играеше си с Розет, помагаше в работата и търсеше сгоден случай да използва новите си кукли. Предостави ѝ го идването на мадам Люзерон, която се появи към единайсет, макар и не в обичайния си ден, следвана от пухкавото си кученце.
– Идвате пак толкова скоро? – отбелязах аз и се усмихнах. – Сигурно сме ви привлекли с нещо.
Забелязах, че лицето ѝ е някак изпито, освен това беше облечена в траурното си палто, което показваше, че днес пак е ходила на гробището. Може би е някаква годишнина, помислих си, рожден ден или важна дата; но така или иначе тя изглеждаше уморена и изнервена, а ръцете ѝ трепереха в ръкавиците.
– Седнете – предложих ѝ аз. – Ще ви донеса горещ шоколад.
Госпожата се поколеба.
– Не бива – каза тя.
Анук ме погледна крадешком и аз я видях да вади куклата на мадам Люзерон, върху която беше надраскан изкусителният знак на Господарката Кървава луна. За опора на щипката Анук е използвала парче пластилин; и ето че след секунда мадам Люзерон – или двойничката ѝ – се озова в коледната къщичка точно до прозореца, загледана в езерото с шоколадовите патици и хората, каращи кънки на леда.
В първия момент госпожата като че ли не забеляза, но после погледът ѝ странно застина – може би се взираше в розовото личице на седналото наблизо дете, а може би гледаше нещо на витрината, която сега блестеше с примамлива светлина.
Неодобрителната ѝ гримаса леко омекна.
– Знаете ли, като дете и аз имах къщичка за кукли – каза тя и надникна във витрината.
– Наистина ли? – попитах аз и се усмихнах на Анук. Мадам Люзерон рядко дава доброволно сведения за себе си.
Госпожата отпи от шоколада си.
– Да. Беше на баба ми и макар че след смъртта ѝ трябваше да остане за мен, не ми даваха да си играя с нея.
– Защо? – попита Анук и закрепи по-здраво малкото кученце от памук за роклята на куклата.