– О, беше много ценна – веднъж един антиквар ми предложи сто хиляди франка за нея. Освен това беше наследствена вещ, не играчка.
– И никога не сте си играли с нея? Това не е честно – каза Анук и грижливо премести една захарна мишка под близкото хартиено дърво.
– Е, все пак бях малка – отвърна мадам Люзерон. – Можех да я повредя или...
Тя млъкна. Аз вдигнах глава и видях стъписаното ѝ лице.
– Колко странно – продължи госпожата. – От години не бях си спомняла за тази къщичка. А когато Робер искаше да играе с нея...
Изведнъж тя остави чашата си с рязко, почти механично движение.
– Не е честно, нали?
– Госпожо, добре ли сте? – попитах аз. Мършавото ѝ лице беше с цвят на захарна глазура, прорязана от ситни бръчки като чертички на украса за торта.
– Добре съм, благодаря – хладно отговори тя.
– Искате ли парче шоколадова торта? – попита Анук със загрижен тон, винаги готова да се раздава.
Госпожата я погледна лакомо.
– Благодаря ти, скъпа. С удоволствие ще хапна едно.
Анук отряза щедро парче торта.
– Робер синът ви ли е? – попита тя.
Мадам Люзерон кимна утвърдително.
– На колко години е бил, когато е починал?
– На тринайсет – каза госпожата. – Малко по-голям от теб. Така и не разбраха какво му е. Такова здраво момче – аз не му позволявах дори да яде сладко – и изведнъж да умре. Не е за вярване, нали?
Анук поклати глава с широко отворени очи.
– Почина на днешния ден – продължи мадам Люзерон.
– Осми декември 1979. Много преди ти да се родиш. Тогава все още можеше да се купи парцел в голямото гробище, ако човек имаше достатъчно пари да плати. Аз винаги съм живяла тук. Семейството ми има пари. Нищо не ми пречеше да оставя момчето ми да си играе с къщичката за кукли. Ти имала ли си някога къщичка за кукли?
Анук отново поклати глава.
– Още я пазя някъде на тавана. Пазя дори куклите, които вървят с нея, и мебелите. Всичко е ръчна изработка от естествени материали. Има венециански огледала по стените. Правена е още преди революцията. Чудя се дали изобщо някога е имало дете, което си е играло с проклетата къщичка.
Тя леко поруменя, сякаш използването на тази забранена дума придаде на безкръвното ѝ лице нещо подобно на оживление.
– Ти сигурно би искала да си поиграеш с нея.
Очите на Анук светнаха.
– Е-ха!
– На драго сърце ще ти я дам, момиченце – мадам Люзерон се намръщи. – Знаеш ли, мисля, че не знам как се казваш. Аз съм Изабел, а кучето ми е Саламбо. Можеш да го погалиш, ако искаш. Няма да те ухапе.
Анук се наведе да докосне кученцето, което се завъртя и ентусиазирано облиза ръцете ѝ.
– Толкова е мило. Обичам кучета.
– Не мога да повярвам, че идвам тук от толкова време, а нито веднъж не съм ви попитала как се казвате.
Анук се усмихна.
– Аз съм Анук – представи се тя. – А това е моята приятелка Зози.
И продължи да гали кучето, и беше толкова погълната от това занимание, че дори не забеляза как се представи на мадам Люзерон с погрешното име, нито как от коледната къщичка изгря знакът на Господарката Кървава луна
– Толкова ярък, че сиянието му изпълни помещението.
МЕТЕОРОЛОГЪТ ИЗЛЪГА. КАЗА, ЧЕ ЩЕ ВАЛИ СНЯГ. Каза, че рязко ще се застуди, а засега има само мъгла и дъжд. В коледната къща е по-хубаво – там поне е истинска Коледа – и отвън всичко е сковано в лед и скреж, бяло като в приказка, от покрива се спускат висулки от захарна глазура, а езерото е покрито със захарен лед и сняг. Там карат кънки някои от щипките кукли, нахлузили дебели шапки и палта, а три деца (това трябва да сме Розет, Жан-Лу и аз) правят иглу от захарни бучки, докато друга кукла (всъщност Нико) тегли към къщичката шейна от кибритени клечки с коледна елха отгоре.
Тази седмица направих много кукли от щипки. Наредих ги около коледната къща, където всички могат да им се любуват, без да забелязват какви са всъщност. Правят се много лесно, знаете ли: рисувам лицата с флумастер, а Зози ми донесе цяла кутия с панделки и парцали за дрехите и другите неща. Досега съм направила Нико, Алис, мадам Люзерон, Розет, Рижия, Тиери, Жан-Лу, мама и мен.
Някои кукли обаче още не са завършени. За да се завършат, трябва да добавите нещо от самия човек – кичур коса, нокът, дреха, която е пипал или обличал. Понякога такива неща не се намират лесно, освен това трябва да им дадете име и знак и да прошепнете в ухото им някаква тайна.
С някои хора е лесно. Някои тайни са лесни за отгатване: като на мадам Люзерон, която толкова скърби за сина си, макар че той е починал отдавна; или на Нико, който иска да отслабне, но не може, или на Алис, която може да отслабне, но не бива.