– Зози – прошепнах аз.
Тя погледна нагоре. Изобщо не се изненада: изглежда, че и преди е виждала Бам.
– Бива си я малката ти сестричка – каза Зози и се усмихна на Розет, която беше слязла от гърба ѝ и си играеше с пискюлите на една възглавница. – Изобщо не си приличате, но предполагам, че външният вид понякога лъже.
Аз прегърнах Розет и я целунах. Понякога ми прилича на парцалена кукла или на зайче с клепнали уши, толкова е мекичка.
– Защото имаме различни бащи – казах на Зози.
Зози се усмихна.
– Досетих се.
– Но това няма значение – продължих аз. – Мама казва, че човек сам избира семейството си.
– Наистина ли?
Аз кимнах.
– Така е по-добре. Всеки може да бъде твоето семейство. Мама казва, че това не зависи от раждането. Зависи от чувствата ти към другите хора.
– Значи дори аз мога да бъда от вашето семейство?
Усмихнах се.
– Ти вече си от нашето семейство.
Тя се засмя.
– Аз съм лошата ти леля. Покварявам те с магия и обувки.
Е, това направо ме уби. Розет се разсмя заедно с мен. А над нас жълтата маймунка танцуваше и караше всичко на полицата да танцува – всичките обувки на Зози, наредени като украса, но толкова по-хубави от порцеланови фигурки, – и аз си помислих колко естествено ми се вижда да сме трите заедно. И изведнъж се почувствах виновна заради мама, която беше на долния етаж, докато ние тук се забавлявахме, все едно бяхме забравили, че съществува.
– Никога ли не си се замисляла кой е бащата на Розет? – попита неочаквано Зози и ме погледна.
Аз свих рамене. Това никога не ме е интересувало. Ние винаги сме били заедно. Не сме имали нужда от никого...
– Просто ми хрумна, че може да си го познавала – каза Зози. – Тогава си била на шест или на седем, затова си помислих... – тя се заигра с дрънкулките на гривната си и ми се стори, че се опитва да ми каже нещо, но не иска да го изрече с думи.
– Какво? – попитах аз.
– Ами... погледни косата ѝ – Зози сложи ръка на главата на Розет. Косата ѝ е с цвят на нарязано манго, много къдрава и мека. – Погледни очите ѝ.
Очите на Розет са много светли, сивозелени, точно като на котка, кръгли като монети.
– Не ти ли прилича на някого?
Замислих се.
– Мисли, Нану. Рижа коса, зелени очи. И много вироглава.
– Не Рижия, нали? – аз се разсмях, но изведнъж потръпнах и ми се прииска Зози да не говори повече за това.
– Защо не? – попита тя.
– Просто знам, че не е той.
Всъщност никога не бях се замисляла за бащата на Розет. Може би дълбоко в себе си продължавам да вярвам, че тя никога не е имала баща, че феите са я донесли, както казваше старата дама.
Бебето на феите. Особено бебе.
Искам да кажа, че не е честно да говорят така за нея – че е глупава или бавно развиваща се, или умствено изостанала. Особено бебе, казвахме ние. Особено, тоест различно. Мама не иска да се различаваме от другите, но Розет просто е различна, толкова ли е лошо това?
Тиери все разправя, че трябва да я заведем на лекар. На терапевт, на логопед и при разни специалисти, сякаш специалистите могат да те излекуват от това да си различен.
Но за различните няма лек. Зози вече ме научи на това. И как Рижия ще е баща на Розет? Ами че той никога не я беше виждал. Дори не знаеше как се казва...
– Не може той да е бащата на Розет – казах аз, макар че вече не бях сигурна.
– Е, тогава кой? – попита Зози.
– Не знам. Но не е Рижия.
– Защо?
– Защото щеше да остане с нас, затова. Нямаше да ни остави да си отидем.
– Може би не е знаел – каза тя. – Може би майка ти изобщо не му е казала. В края на краищата не е казала на теб.
Тогава аз се разплаках. Глупаво е, знам. Мразя да плача, но кой знае защо не можех да се спра. Сякаш нещо в мен избухна – и вече не можех да разбера дали мразя Рижия, или го обичам още повече...
– Ш-шт, Нану – Зози ме прегърна. – Всичко е наред.
Аз зарових лице в рамото ѝ. Тя беше с голям стар пуловер и от притискане в него плетката се отпечата на лицето ми. Исках да ѝ кажа, че нищо не е наред. Че възрастните винаги казват така, когато не искат децата да научат истината, и в повечето случаи това, че всичко е наред, е лъжа.
Възрастните винаги лъжат.