Разридах се с глас. Как може Рижия да е бащата на Розет? Тя дори не го познава. Не знае, че той пие шоколада горчив, с ром и кафява захар. Не го е виждала как прави капан за риби от върбови клони и свирка от бамбук, никой не ѝ е казал, че той знае как крещят всички птици на реката и може така да повтори крясъците им, че дори птиците да не усетят разликата...
Той ѝ е баща, а тя не знае.
Не е честно. Трябваше аз да съм...
Но после почувствах как нещо нахлува в главата ми. Спомен, познат звук, мирис на нещо далечно. То се приближаваше, надвесваше се като звездата в сцената с раждането на Исус. И аз почти го видях... само че не исках да си го спомням. Затворих очи. Не можех да помръдна. Изведнъж ми се стори, че ако помръдна дори съвсем леко, всичко ще се излее отгоре ми като газирана течност от бутилка, която някой е разклатил, и след като я отворя, няма връщане назад...
Започнах да треперя.
– Какво има? – попита Зози.
Не можех да се движа. Не можех да говоря.
– От какво се страхуваш, Нану?
Чух как подрънкват висулките на гривната ѝ – звукът беше почти същият като на звънчетата над вратата.
– Достопочтените – прошепнах аз.
– Какво означава това? Какви Достопочтени? – гласът ѝ звучеше тревожно. Тя сложи ръце на раменете ми и аз почувствах как жадува да узнае, как се тресе с цяло тяло като светкавица, затворена в буркан. – Не се бой, Нану – каза Зози. – Само ми кажи какво означава.
Достопочтените.
Влъхвите.
Мъдреци, които поднасят дарове.
Аз извиках, както когато искам да се събудя от сън, но не мога. Прекалено много спомени се тълпяха около мен, побутнаха ме, искаха да ги проумея всичките наведнъж.
Малка къща на брега на Лoapa.
Те бяха толкова мили, толкова загрижени.
Дори донесоха подаръци.
И в този момент отворих очи – рязко и широко. Вече не се страхувах. Най-после си спомних. Разбрах. Вече знаех какво е станало и защо сме се променили, защо сме избягали дори от Рижия, защо се преструваме на обикновени хора, когато дълбоко в себе си знаем, че никога няма да бъдем такива.
– Какво има, Нану? – попита Зози. – Сега можеш ли да ми кажеш?
– Мисля, че да – отговорих аз.
– Тогава ми кажи – каза тя и се усмихна. – Разкажи ми всичко.
Част шеста
Достопочтените
И ЕТО ЧЕ НАЙ-ПОСЛЕ ИДВА ДЕКЕМВРИЙСКИЯТ ВЯТЪР, пищи из тесните улички, къса парцаливи листа от дърветата. Декември – внимание, декември – отчаяние, казваше майка ми. И отново годината се изнизва, и аз оставам с чувството за обърната страница.
Страница, карта – или може би вятърът. Декември винаги е лош за нас. Последният месец – огризките на годината – куцука към Коледа и крещящо лъскавата му пелерина се влачи в калта. Краят на годината се приближава неумолимо, дърветата са три четвърти голи, светлината е като смачкан вестник и всичките ми духове излизат навън и танцуват като мушици в призрачното небе...
Ние дойдохме с вятъра на карнавала. Вятър на промени, на обещания. Веселият вятър, магическият вятър, който превръща всички в мартенски зайци, подхваща листата, палтата и шапките, бяга към лятото с лудешка жизнерадост.
Анук беше дете на този вятър. Лятно дете: тотемът ѝ – заек – е енергичен, пакостлив, с блестящи очи.
Майка ми много вярваше в тотемите. Тотемът е много повече от невидим приятел, той разкрива тайното сърце, съкровената душа, духа на човека. Моят тотем е котка, или поне майка ми така смяташе, може би заради бебешката гривничка с малката сребърна дрънкулка. Котките са потайни по природа. Имат раздвоение на личността. Котките бягат от полъх на вятъра. Виждат света на духовете и преминават границата между светлина и мрак.
Вятърът духна по-силно и ние побягнахме. Не само заради Розет, разбира се. Аз знаех от самото начало, че нося дете, и точно като котка го износих тайно, далеч от Ланскене...
Но през декември вятърът се обърна и отнесе годината от светлината в мрака. Бях износила Анук без проблеми. Моето лятно дете дойде със слънцето – в четири и петнайсет една ясна юнска сутрин – и още щом го видях, разбрах, че това дете е мое и само мое.
Но Розет беше различна от самото начало. Дребно, слабичко, неспокойно бебе, което не ядеше и ме гледаше така, сякаш бях чужд човек. Болницата се намираше в покрайнините на Рен и докато лежах там с Розет, един свещеник ме навести и изрази учудването си от това, че не искам да кръстя Розет в болницата.