Към края на XI век и по-точно, по времето на папа Урбан II, Бриндизи бил отново разрушен, но през следващия век, по време на царуването на нормандеца Руджеро, го издигат за трети път благодарение на намесата на епископ Балард.
От античната епоха Бриндизи запазва още много неща, между които и двете колони, пренесени от Сула от Изтока и бележещи края на виа Апиа.
От тези две колони едната е цяла, а другата е сведена до основата й. Те се намират на една височина, откъдето се вижда цялото пристанище.
Тази колона, за която казахме, че е цяла, е висока повече от двадесет метра и се състои от осем мраморни блока, с капител в коринтски стил. В долната й част се намира корона от аканто-ви листа, а в горната — много човешки фигури. На страните, които са обърнати към морето и към града, се намират две мъжки и две женски фигури.
Скулптурата е твърде хубава и в основата й се чете латински надпис. Тези две колони образуват герба на града, който е издълбан на градските стени заедно с гербовете на Арагона.
Друга, не по-малко интересна старина е замъкът, разположен на североизток от пристанището, издигнат от Фредерик II — величествен по размери замък, до самия бряг на морето и защитен с ров откъм сушата… Този замък сега служи за затваряне на злосторниците.
Като цяло градът не е никак хубав и може да се приеме дори за село. Но по всичко личи, че се стреми да стане главен град. Има само един дворец на име Л’Алберти Чентрале, построен почти на брега. Улиците не са благоустроени, с изключение на централната, която минава през целия град. Но за това пък има прекрасни градини с палми и тераси, където вечер свирят и танцуват.
Освен това и заливът е очарователен, а това не е малко.
Градските стени са стари и порутени. Има няколко черкви, които са доста повредени от земетресенията.
Пристанището може да бъде отбелязано като най-значителното място за развлечения в града. Разположено е срещу Йонийските острови и има широк излаз към морето.
Величественият залив, който се простира пред града, е бил запълнен с пясък още от Юлий Цезар, когато е обсаждал на това място Помпей.
Всъщност тази епоха бележи и западането на Бриндизи, някога цветущ и преуспяващ град.
Няма съмнение, че този град, който сега брои четиринадесет хиляди жители, е предопределен за по-малко време, отколкото се мисли, да стане едно от главните и най-богати пристанища за италианската и европейската търговия.
След като обходихме заедно с милия ми капитан града и вкусихме от плодовете, които се продаваха на пазара доста скъпо, макар в Бриндизи смокините да растат покрай пътя и из полето, където служат за плетища, ние влязохме в едно кафене, за да опитаме превъзходното питие с надежда, че няма да има нищо общо с кафето от борда на нашата го-лета.
Срещнах неколцина венециански капитани, с които отидохме в една пивница. Там ни приеха с куп поклони и ни нарекоха „превъзходителства“, като че бяхме някакви князе. Предложиха ни от онова прочуто вино, което скоро те кара да си удряш главата в стената, ако не си му предварително навикнал.
Прибрах се на борда към обяд и научих лошата новина, че товарът щял да се свали едва след три-четири дни.
Привечер отново се върнах на сушата, облечен малко по-добре от сутринта. Не намерих жив човек освен няколкото жители на града, заспали по улиците.
Къде се събираха богатите, не можах да узная. През целия ми престой видях толкова малко хора, и то такива, че можеше да се помисли, че Бриндизи е населен само с работници и продавачи на плодове. Да не забравяме и бръснарите, които тук са в изобилие по всички улици.
Твърде отегчен, при светлината на величествената луна, аз се върнах на борда на голетата, която бе опустяла. Седнах пред кормилното колело и започнах да съзерцавам града и залива. Нощта беше светла и свежа. Лек ветрец подухваше от изток и носеше животворни благоухания от градините на брега. Ветрецът свиреше по въжетата на голетата, като ми нашепваше някакви тайнствени думи. Под краката ми, в тихите води, плуваха риби, въртяха се и светеха ослепително поради фосфоресценцията от маслените петна, пръснати по повърхността на залива. Тази светлина беше такава, че можеше ясно да се различат дори и най-тъмните морски обитатели, които, подскачайки, попадаха в светлите фосфоресциращи ивици.
Обзе ме меланхолия. Спомних си отново онази, която толкова много обичах там, във Венеция, докато фанфарените звуци, идващи откъм терасите на града, и далечните стонове на морето се смесваха с въздишките на вечерния вятър.
Останах така, обзет от мисли и спомени, докато острият студ не ме откъсна от меланхолията ми.