— Аз плащам този път!
— Това трябва да се отбележи някъде! — промърморих на себе си и последвах капитана до познатата ни пивница, където изпихме по няколко чаши вино, но предварително си подложихме здраво със салата, сирене и изискани салами.
— Виждате ли, господин Емилио — казваше капитанът, като ме гледаше как изпразвам чашите една след друга, — вече ставате истински моряк!
— Вярно ли е, капитане? — попитах с несвой глас. — Казва ви го човек, който разбира от това. Вие сте отличен моряк! — продължи да ме хвали капитанът, като напълни отново чашите.
— Тогава наздраве и да живее „Само Италия“ — заключих аз, като се чукнах с него и изпразних чашата си почти на един дъх.
Като излязохме от пивницата, предложих на капитана да изпием по едно кафе. Естествено, заедно с кафето изпихме и по няколко чашки ром.
Най-после, като се държахме не много стабилно на краката си, се върнахме на борда.
Стори ми се, че се намирам в рая, виждайки, че вече няма и следа от проклетите въглища, които до този момент толкова много ме бяха настървявали.
Отидох да си легна и съм заспал тежък сън.
На сутринта капитанът дойде да ме събуди и ми каза:
— Хайде, господин Емилио, станете, ако искате да погледнете още един път панорамата на Бриндизи.
Изкачих се на палубата. Веселият град беше там, разположен на китния бряг. Ясно разпознах замъка и фара. Големият сив куп, образуван от къщите на града, хвърляше слаба сянка върху зелената буйна растителност.
Изпратих последен поздрав на тази благодатна земя, свидетел на многократните ни веселби, и ободрен и пълен с добри предчувствия, седнах да пиша дневника на първото ми пътешествие.
Да пиша! Що за мисъл? Как бих могъл да пиша на тази голета? Но с Божията помощ намерих две тетрадки на дъното на куфара си. Капитанът ми даде шишенце с мастило, почти засъхнало, което размесих с малко оцет. Приклекнах пред сандъка, който ми служеше за легло, и започнах да изнизвам спомените си поред. Именно тези спомени сега стоят пред мен и ми дават материал за написването на тази книжка. По време на пътуването ни от Бриндизи за Бари ми се случи и първото наистина опасно приключение, при което без малко не заплатих с живота си.
Като се изморих от дългото писане, реших да се кача на палубата преди настъпването на нощта.
През деня моряците бяха почистили палубата основно, за да подготвят подходящо място за житото, което предстоеше да товарим. А до този момент доста мръсотии се бяха натрупали. За да не гълтам прахта от продължилото почистване и на други места по голетата, аз се изкачих на полегатата мачта и оттам се развличах да гледам ту моряците, които чистеха, ту морето. Изхвърленият в морето боклук бе привлякъл постепенно един пасаж едри и дребни риби. Те следваха неотстъпно голетата, като образуваха необикновена и любопитна ивица. Изведнъж всички тия риби изчезнаха, като че потънаха под водата по силата на някаква заповед, дадена от магическа пръчка.
Какво се бе случило?
Научих твърде скоро.
Огромна черна маса се въртеше и движеше напред-назад точно на мястото, където преди малко бяха рибите.
— Какво ли ще е това черно нещо? — промърморих на себе си в недоумение.
И в същия миг черното нещо изчезна под водата така, както се бе появило. Внезапно някой ми извика отдолу:
— Пази се, господин Емилио!…
Инстинктивно отскочих от мачтата и се намерих на въжената стълба, която водеше до площадката под мачтата. И тъкмо в този миг същата черна маса докосна лицето ми и аз открих какво бе тя. Нищо друго освен една огромна акула. Това симпатично животинче ме бе видяло или подушило от морето. Извивайки тялото си като дъга, акулата направи огромен скок. Ако не бях готов да се отдръпна веднага със светкавично движение, щях да усетя остротата на триъгълните й зъби или най-малкото — щях да получа такъв удар, който да ми отнесе я крак, я ръка.
Но по ирония на съдбата, както понякога се случва, когато някой се опитва да изиграе някого и сам остава изигран, и сега стана така. В изключителното си усърдие да ме пипне на всяка цена миловидната рибка сигурно не беше премерила точното разстояние. Толкова по-зле за нея, тъй като, вместо да падне в морето, откъдето бе изскочила, почитаемата акула си счупи главата точно върху палубата. Изглежда, че не бе много доволна от случилото се, защото я видях как удряше с опашката си толкова силно, като че искаше да пробие пода. Тя подскачаше и се виеше така, че бе наистина развлечение да се гледа. Това зрелище беше смешно, но мен ме разсмя най-вече благоразумното и бързо офейкване на моряците начело с господин капитана. Едни се покатериха по мачтите, други се спуснаха надолу, но никой не остана на палубата.