— Добре! Виждам! — отговорих. — Това означава, че ще ядем малко по-добре на закуска и на обяд, тъй като ще слезем на суша.
И наистина, към единадесет и половина часа влязохме с издути платна в пристанището на Бари.
Глава VII
ТЪГА ПО РОДНАТА ЗЕМЯ
Бари, старият Барум, в древно време се е обитавал от пенчеците в Апулия.
Под властта на Нерон бива издигнат в община. Много вероятно е, преди да е бил обитаван от пенчеците, да е бил стара гръцка колония, но подробности не се знаят за произхода му.
Когато пада Западната империя, Бари става владение на гръцките императори, а после — на лонгобардските дукове Бевененто в края на седми век.
През девети век сарацините, повикани от Ракис, го нападат и подлагат на огън и меч.
Лудвиг Немски го завладява през 870 година. Но няколко години след това попада в ръцете на гърците, които го правят седалище на своите капитани или управители.
През 1070 година Бари бива обсаден и завладян от норманите. През 1137 година, поради действията на Лотар, пада отново под немско господство. Няколко години след това — под владичеството на Руджеро, краля на Сицилия.
По-късно Бари е вече столица на едно княжество, което минава към Сфорците, докато през 1558 година бива присъединен към Неаполитанското кралство.
Сега Бари е главен център на провинцията, принадлежаща към кралство Италия.
В пристанището бяха закотвени различни кораби от всички националности.
Към три часа следобед можах най-после да скоча на суша.
Капитанът и синът му бяха с мен.
Като град Бари ми хареса много повече от Бриндизи. Широките булеварди, множеството дворци и обществените градини правят града много привлекателен.
Обходих стария вълнолом, плажа, пазарите. Направи ми силно впечатление калабрийското облекло на някои от хората. Имаше момчета, облечени само с по една риза. Всички говореха някакъв странен и неразбираем за нас, от Северна Италия, език.
Заедно с капитана и сина му влязохме в една гостилница, където ядохме макарони, бифтеци, плодове, пихме вино до насита и накрая платихме някаква нищожна сума.
Като излязохме оттам, намерихме двама други капитани с двама души от екипажа им. Всичките весели хора.
Тъй като бяхме на суша, решихме заедно да се поразвлечем. Започнахме с пиенето, като се спирахме ту в тази, ту в онази пивница.
После обиколихме града, твърде несигурни в краката.
Дойде вечерта и отидохме да вечеряме. Отново ядохме, пихме и се веселихме.
Дойдоха и музиканти и под звуците на мандолините играхме неаполитанска тарантела.
Към десет часа излязохме и се поразходихме насам-натам, пеейки и развличайки се кой както може, като всички се клатушкахме подобно кораб по време на буря поради нескромното количество изпито вино.
Сигурно си представяте как сме се смеели и какъв шум сме вдигали, какви концерти и танцови представления е имало по улиците под звуците на мандолините.
Подскачания, подхвърляния, прикляквания, най-безредни движения, придружени от пляскане с ръце и потропване с крака — всичко вземаше участие, за да докараме по-добре неаполитанската тарантела.
Към полунощ тръгнахме да се връщаме на борда. Но път не успяхме да намерим. Въртяхме се, въртяхме се, но пътя за морето не намерихме. Видяхме обаче вълнолома, но когато трябваше да се изкачим на борда, капитанът започна да протестира енергично и ние отново се върнахме в града да пием кафе.
И макар да бяхме направили вече хиляди обиколки и хиляди разходки из страшните и вонящи улици на стария Бари, не успяхме да намерим нито едно кафене.
Минавайки по една от многото улици, чухме да свирят тарантела. За миг се насочихме натам и видяхме трима души, които дрънкаха на китари и вдигаха адски шум.
Какво да правим? Това бе резултат от виното. Веселието ни бе обзело. Бяхме на суша, около нас се свиреше и пееше, а всичко това е много изкусително за един моряк. Без да чакаме много-много, започнахме да тропаме тарантелата като луди, търкаляйки се по мръсния и влажен терен. Музикантите се превиваха от смях, като гледаха нашите подскачания, а ние, станали обект на внимание, ускорихме подскоците си. Музиката ставате все по-жива, все по-бърза и това като че ли ни заразяваше.
Когато звуците внезапно секнаха, ние бяхме капнали от умора. Не ни оставаше нищо друго, освен час по-скоро да се приберем на кораба. Когато се качихме на лодката и се отправихме към нашата голета, часовникът изби два часа от камбанарията на църквата.
На другия ден работихме здравата, докато натоварим житото, бъчвичките с вино и сандъците със сушени плодове.
Вечерта смятах да се върна на борда веднага, но капитанът реши, че ще извършим смъртен грях, ако намирайки се на сушата, пропуснем и ден, без да се напием юнашки.