И тъй като това беше последната вечер, която трябваше да прекараме в Бари, веселбата беше необикновена.
Как сме успели да намерим пътя към галетата и този път, не бих могъл да ви кажа.
Когато на другия ден се събудих, слънцето вече беше високо на небосклона, а голетата плаваше в открито море.
Изкачих се на палубата. Платната бяха развързани, духаше добър попътен вятър, който бързо ни отнасяше далече от града.
Хвърлих поглед към брега, който ми се стори много нисък и добре обработен, осеян с къщи и палати.
Каква разлика между плодоносните италиански земи и безплодния и нарязан далматински бряг!
Към обяд видях град Мола, построен почти наново, с камбанарии и куполи. Необикновени постройки със съвсем равни покриви, както в Бари. И този град ми се видя напълно в ориенталски стил.
Час по-късно видях Пилигуанил — цветуща и здраво строена крепост, защитена откъм морето с гигантска стена, висока двадесет метра — наистина непревземаема!
Монополи се появи пред погледа ни към два часа. Този известен търговски град, може да се каже, с право съперничи на Бриндизи. Той е много нашироко строен, и то твърде наскоро, заобиколен от плодородни земи, най-производителните в Пулия.
Малко по малко градът изчезна, но брегът продължаваше да ни следва, обсипан с градчета и селца.
В далечината ясно се очертаха няколко планински върха. Това бяха Апенините.
През деня горещината на борда беше почти непоносима. Капитанът по стар навик беше заповядал да натоварят голетата почти до потопяване. След въглищното нахлуване сега следваше житното.
Отегчителното затишие ни държеше почти неподвижни.
Към полунощ напуснах мостика и се отправих да спя.
Но зловещата тишина в кабината правеше още по-непоносим ада, който измъчваше бедното ми сърце.
Смутен, потиснат от тъжните мисли, обсебили ме още предишната нощ, станах машинално от леглото и се упътих към мостика. Главата ми гореше, сърцето ми бе развълнувано като бойно поле.
Виждах италианския бряг, прекрасен залив, потънал в зеленина, момичета с табли на главите по вити пътеки и ладии в синята далечина…
Тъкмо щях да се разплача — нещо неприлично за този, който се е отказал от земната суета, за да се посвети напълно на моряшкия живот, когато една много смешна картина, която имах възможността да видя, прогони тъжните ми мисли.
Трябва да ви кажа нещо, което досега все пропусках: на маса ние винаги пиехме от най-лошото вино, което не бе способно да завърти главата на един пияница, защото беше доста разредено. Така че моят капитан не се напиваше толкова много. Но това бе, когато сядахме заедно на маса. А когато беше на кораба, за мое най-голямо учудване, този негодник бе всеки ден мъртвопиян. Откъде намираше толкова алкохол да се нарязва така всеки Божи ден?
И ето че сега ми се удаваше възможност да разбера това. Видях го как слиза към трюма и го проследих. Той приближи до едно буре, опипа с грубите си, мазолести ръце повърхността му, докато намери това, което търсете. Беше една дупка, пробита със свредел в стената на бъчвичката и грижливо замаскирана с едно чепче. Нашият човек отпуши чепчето, после взе една оризова сламка, която си стоеше скрита отпреди в един ъгъл, вкара я в дупката и започна да смуче с блаженство, което се изписваше на лицето му по начин, който без никакво съмнение доказваше, че съдържанието на бъчвичката трябва да е превъзходно.
— Наздраве, господин капитан! — поздравих аз, като избухнах в смях.
Мечокът се вцепени от смущение. Вдигна глава, сложи пръст на устата си и с този жест ми каза да мълча пред останалите.
— Ш-шт!… — изшътка той. — Не откривайте шегата! Иначе щом моряците научат, ще ме изложат на риска да стигна до Триест само с половин товар. По-добре заповядайте и вие да ми правите компания. Това пантелерийско вино е отлично!
И като каза това, той ми подаде друга сламка. Посочи ми как да я вкарам в дупката, пробита на съседното буре.
Започнах и аз да смуча радостно в компанията на този непоправим пияница. Това вино беше истински еликсир и слизате надолу като олио.
Когато престанах да смуча, черните мисли, които преди това ме бяха обсебили, се бяха изпарили.
Еврика!… Намерих подходящото средство да прогонвам тъгата по родната земя и скъпото на сърцето ми същество — лош другар на този, който се е посветил на моряшкия живот.
Глава VIII
ОБРАТНИЯТ ПЪТ
На дванадесети октомври отидохме да пуснем котва близо до Големия остров и с въжетата се осигурихме добре зад скалите, тъй като се бе вдигнал буен вятър, придружен от пороен дъжд.