Ядем за последен път на борда, докато голетата се упътва да пусне котва в пристанището Маламоко.
Сърцето ми бие усилено. Защо ли? Безкрайно съм развълнуван. А от какво? Чувствам известно съжаление, като напускам тази мръсна платноходка — черната като рог каюта на голетата, която ме приютяваше през тези дълги дни и нощи…
Поздравявам за сетен път моряците… и, трябва да призная, вълнувам се дори когато се разделям със звяра, който се нарича капитан на „Само Италия“.
Беше първото ми пътуване и естествено е впечатленията ми да са дълбоки, а вълнението при раздялата — твърде живо.
Стъпил на суша, аз се отправям към гарата.
Скачам във влака, който полита, изпускайки кълба дим…