— За ваше здраве, господин Емилио!
— И за ваше, господин капитан! — отговорих аз.
Пийнах малко, както можеше и да се предполага. После запалихме лулите. Аз се отправих към кърмовата част на кораба, а капитанът слезе в кабината си, за да изпие чашка ром.
Към осем часа тъмнината се бе спуснала вече и небето се покриваше с гъсти облаци. Вятърът, който духаше от юг, лека-полека се промени в югоизточен. Голетата като че загуби посока и скоро започна да взема едва по няколко възела на час.
Към девет часа минахме близо до една голета от Киоджа. Поздравихме с добър вечер екипажа й и продължихме по-нататък. Скоро тя изчезна от погледа ни. Слязох за миг в кабината да се облека по-добре и се качих отново на палубата.
Тъмнината се прорязваше от светкавици. Дъждът съскаше по мостика и платната, докато морето ревеше глухо, разбивайки високите си вълни, покрити със сребристобяла пяна, в носа на голетата.
Към десет часа се прибрах в кабината си, като пожелах на всички лека нощ.
Обиколих най-малко десетина пъти предоставеното ми жилище и ми се стори като тъмен затвор. Погледнах компаса. „Право на изток“ — измърморих на себе си. И въпреки целия шум от бурята легнах под завивките да спя.
Признавам ви, че при пребиваването ми в тая тъмна дупка, където беше дяволски топло и непоносимо миришеше на катран, при усещането на бавното клатушкане на носа, при скърцането и търкането на дървените части на голетата и рева на вълните, които се разбиваха в нея, аз не се чувствах напълно спокоен.
Докоснах стената, която ме делеше от морето, чух вълната, която биеше в нея със сила, наострих уши към съскането на дъжда и тежкия и особен вървеж на моряците, които бяха на вахта, и разтърсих глава.
— Морето! — промърморих на себе си.
То бе, което ме привлече още от първите ми години. Морето, за което толкова мечтаех!… Защо започвах като че ли да се чувствам по-малко възпламенен, по-малко очарован от това странно и необятно море?
Моряшкият живот, който ми се виждаше толкова завиден, започваше сега да ми се струва почти непоносим. Мислех си: храната на борда е лоша, капитанът е най-грубият и най-прост човек на земята, корабът е като прост сал, кабината — затворническа килия. А морето? Да, точно то, морето, има вид на пустиня!
И все пак съм на море!…
Какво ще кажат родителите и другарите ми? Какво ще кажат, ако поискам да сляза? Освен това пътуването все пак няма да трае вечно.
Още няколко мига останах буден, мислейки за миналото и бъдещето. После очите ми неусетно са се затворили, мислите ми са се смесили и аз съм заспал тежък сън.
На другия ден се събудих към пет часа сутринта. Един слънчев лъч проникваше в люка и осветяваше цялата кабина. Погледнах компаса, погледнах койката и се усмихнах. Не чух никой да се движи по мостика. Голетата изглеждаше като неподвижна сред тази тишина, нарушавана само от шумното хъркане на капитана.
Облякох се набързо и се изкачих на палубата. Слънцето се бе вече вдигнало и морето беше спокойно и гладко. Платната на голетата бяха увиснали надолу и пълно затишие владееше навсякъде.
Един моряк дремеше в ъгъла. Друг се беше облегнал на кърмилното колело. А юнгата разпалваше огъня в някаква особена, затворена желязна камина с две вратички.
Отидох на кърмата на кораба и огледах небосклона. На около двадесет и пет мили разстояние се виждаше истрийският бряг, украсен с планински върхове като със сребристи кули.
Покачих се на една от мачтите и погледнах удивен.
Ниско долу виждах голетата и моряците, но силно смалени. На хоризонта, додето погледът ми стигаше, с изключение на изток, се виждаше само вода и небе.
Далече някъде съзрях един бриг. Още по-далече — широките вълни, покрити с пяна, блестяха на слънцето като разтопено злато.
Хълмовете на истрийския бряг, обвити в лека омара, извишаваха върховете си към чистото небе. Сред тях ми се видя един широк бял куп, в който изпъкваше една доста висока камбанария. Това беше град Ровиньо.
Слязох бързо надолу, тъй като юнгата ме повика да ми даде кафе с бисквити. Бях доста изгладнял и не чаках да ме канят повторно. Но, уви! Проклетият му юнга беше приготвил едно невъзможно кафе. И на всичкото отгоре бисквитите бяха толкова твърди, че нищо не можеше да ги размекне. Сигурно бяха престояли най-малко една година.
Към осем часа отидох на кърмата на кораба да погледна компаса и обръщайки се към моряка, който държеше ръчката на кормилното колело, казах:
— Дайте на мен. Аз знам да управлявам!
— А знаете ли посоката? — ме попита той.
— На изток.
Хванах дръжката, която морякът ми предостави, и я насочих на изток.
Ръчката на кормилното колело беше стар модел, т.е. състоеше се от един обикновен прът, опасен във време на буря и силен вятър. При пръв признак на ураган екипажът бързаше да постави един вид двойна дръжка, благодарение на което маневрата ставаше по-малко опасна.