Привечер соларианците натовариха на кораба два големи сандъка. Като прецени размерите им, Роки реши, че в единия от тях се намира тялото на убития от него човек. Защо не бяха съобщили в полицията? Може би желаеха той свободно да продължи пътя си?
На следващата сутрин Роки бе удивен, когато установи, че корабът на соларианците бе стартирал през нощта. Той не можеше да повярва, че бе на свобода. Разхождайки се по космодрума срещна ВидЖан, но капитанът сякаш бе изгубил част от паметта си. Видът му бе такъв, сякаш никога в живота си не бе виждал Роки.
Сега, когато корабът на Сол бе отлетял, Роки смело задаваше въпроси.
— Често ли се случва да пристигат солариански кораби? — попита той служителя в администрацията.
— Когато има поръчка от болницата, сър. Не много често, примерно веднъж на шест месеца.
— А не кацат ли на друго място на планетата?
— Не, сър. Това е нашият единствен междузвезден космодрум.
— А когато доставката става по правителствена линия?
Служителят неспокойно се озърна настрани.
— Не, сър. Те отказват да контактуват с правителството и се свързват непосредствено с купувача. Правителството им позволява да постъпват така, защото за банката за органи е необходимо редовно попълнение.
Роки опита наслуки.
— А вие самият какво мислите за соларианците?
Служителят се смути за миг, след което се засмя.
— Самият аз нищо не мога да Ви кажа, но ако искате да чуете неодобрително мнение, направете справка в близкото кафе.
— Защо? Да не би да са предизвикали безпорядък?
— Съвсем не, сър. Те си носят храната със себе си. Хранят се и спят на борда на кораба си и в града не харчат нито един галак.
Роки се обърна и се отправи обратно към „Идиът“. Някъде в дълбочината на съзнанието му възникна мисъл, която го тревожеше. Свидетел бе на гибелта на техен кораб и по негова преценка товарът представляваше, около четири хиляди фунта замразени кости, около четири хиляди пинти кръв, седем хиляди фунта различни тъкани и заменяеми органи. Като тегло не бе кой знае какво, но ако Сол-3 доставя подобно количество стока два пъти в годината само на една трета от двадесет и осемте хиляди цивилизовани свята в Галактиката, то възникваше закономерния въпрос, откъде вземаха такова количество суровина? Запасите за банките постъпваха от жертви на катастрофи, успели да преживеят достатъчно дълго, че да разрешат използването на своите оцелели органи за благото на други същества. Благотворителните организации се стараеха да получат разрешение от занимаващите се с опасна работа в случай на смърт да предоставят телата си в банките за органи. Но не всеки охотно се съгласяваше да даде своите бъбреци и дробове, а подобни вербовчици се ползваха с популярност близка до тази на палачите или застрахователните агенти. Явно е, че товарът за банките беше рядкост.
Мрачен въпрос се загнезди в съзнанието на Роки. Откъде търговците на Сол-3 намират от три до пет милиона здрави жертви на нещастни случаи всяка година? А ако те сами ги предизвикват по начин подобен на това, което се случва с добитъка в края на пътя му към кланицата? Той тръсна глава, отказвайки се да повярва. Никакво население, на която и да е планета, колкото и тероризирано да е от правителството си, няма да търпи подобно нещо и ще предизвика такъв социален взрив, от който планетата ще затрепери в орбитата си. Всяка тирания си има своя предел.
До края на седмицата той прекарваше времето си в задаване на невинни въпроси из разни места, но не узна почти нищо ново. Соларианците идваха, продаваха стоката си на добра цена, купуваха радиоактивни материали и си заминаваха без да разменят с никого нито една излишна дума. Присъствието им внасяше безпокойство у повечето хора, което се дължеше на могъщото им телосложение и вродено самодоволство.
Когато техниците извършиха монтажа на новите синхронизатори, Роки сметна, че е настъпил моментът да освободи девойката от ръцете на местното правосъдие. Понякога съвестта го мъчеше за това, че не я прибра веднага след старта на соларианския кораб, но реши, че така е по-лесно да предпази прекалено енергичната девица от по-големи неприятности.
Когато се запъти към полицейския участък, в главата му се появи малко закъснялата мисъл, какво ли отмъщение ще му сервира далианката за това, че я бе принудил толкова дълго да се въргаля в килията. Печалната усмивка се запечата на лицето му, когато се отправи да плати наложената глоба. Човекът зад бюрото се намръщи.
— Какво казахте? — измърмори той. — Другопланетна жена от далиански кораб?
Офицерът се задълбочи над записките си.
— А, да. Талева Валкека ли й беше името?