Далианката бавно пребледня, слушайки признанията на соларианеца, които потвърждаваха обвиненията на Роки. Тя изведнъж застена и като се сви на две рухна на пода. Хулгрув даде на охраната команда на мимически език и те бързо изнесоха девойката.
— Ако наистина принадлежите към по-висш вид на разумните същества, Хулгрув, Вие не бихте се хванали така лесно на моята въдица и сами бихте си създали захващащи деформатори.
Хулгрув избухна:
— Ние не успяхме да те оценим правилно, хомо. На Земята вашата раса изпадна до положението на животни. А що се касае до клещите, деформиращи пространството, то ние сме запознати с техния принцип. Вече сме създали експериментални модели. Но бихме могли да съкратим извършването на ненужни опити чрез проби и грешки, използвайки твоите знания. Естествено, за няколко години ние не можем да направим това, за което на вас са били нужни столетия.
— Ще трябва да си потърсите помощ на друго място, след десет минути аз хвърлям ключа, освен ако не премислиш!
Хулгрув сви рамене. Докато Роки отговаряше на сигналите, той се вслушваше в звуците, донасящи се от другите помещения на кораба, но нищо освен шум от стъпки в коридора или случайни възклицания, а също и дрънкането на различни инструменти. Нищо не издаваше тревогата. Соларианците се държаха уверено.
— Вашият екип знае ли какво става?
— Разбира се.
С приближаването на крайния срок пръстите на Роки все по-неспокойно стискаха главата на ключа. Той се овладя и търпеливо чакаше, като отчиташе всяка погълната от нищото секунда. Какво ще постигне ако пожертва себе си и момичето? Ще унищожи един кораб и екипажа му — не чак толкова лоша размяна: две пешки срещу няколко коня и топ. Когато соларианците започнат придвижването си в космоса, примерът му ще бъде последван от много други хора. За последен път отговори на сигнала, след което подчертано небрежно се облегна на стола си.
— Остават две минути, соларианецо. Имате достатъчно време да премислите.
Хулгрув само се усмихна. Роки повдигна рамена и стана. В ръката на командора заблестя предупредително пистолет.
Роки презрително се разсмя:
— Боите се, че ще Ви отнема тези последни две минути? — и се насочи към вратата.
— Стой на място! — пролая Хулгрув.
— Защо? Аз искам да видя момичето.
— Много трогателно! Но тя сега е заета.
— Какво? — той бавно се обърна към соларианеца и погледна часовника си. — Изглежда, Вие не осъзнавате, че след петдесет секунди…
— Ще видим. Оставай на мястото си!
Роки изведнъж изстина. Нима те са открили някакъв недостатък в неговата смъртоносна схема? Нима са намерили способ да избегнат внезапната активизация на свръхсветлинната тяга на „Идиът“ с последващото разрушаване на двата кораба? Или действително са успели да овладеят капианските цифри до автоматизъм и могат правилно да прореагират за секунда от интервала? Той сви плещи в знак на съгласие и тръгна към приборите на предавателя. Имаше само един начин да провери това. Направи още няколко крачки и се обърна към Хулгрув, който подозрително го следеше.
— Ти си бил много по-храбър, отколкото си мислех — каза Роки.
Признанието произведе очаквания ефект. Хулгрув отметна глава и самодоволно се разсмя. За миг напрежението на обстановката спадна. Тежкият автоматически пистолет трепна. Роки се допря до предавателя и го изключи.
— Остават десет секунди, Хулгрув! Хвърли ми пистолета. Един изстрел и край на предавателя. ХВЪРЛЯЙ!
Хулгрув изрева и вдигна пистолета си готов да стреля. Роки се усмихна. Оръжието трепна, съскайки соларианецът го хвърли на човека.
— ВКЛЮЧВАЙ! — заяви той. — ВКЛЮЧВАЙ ТОКА!
Когато Роки превключи предавателя, сигналите вече чуруликаха във високоговорителя. Бившият командор се метна в страни, за да не го виждат от коридора, където група соларианци бягаха към кабината. Сигналите затихнаха, след което забръмча отговорът! В съседната стая изглежда бе установен още един ключ. Кой отговаряше? Далианката?
Пистолетът на Роки изплю хапчето си, когато във вратата изникна първият соларианец от екипажа. Останалите отстъпиха, веднага щом куршумът отхвърли другаря им и той падна обливайки се в кръв на пода.
Роки го спря с изстрел в коляното.
— Следващият ще улучи предавателя — прорева той. — Не се приближавайте!
— Хванете го! — развика се Хулгрув. — Или оставете капанът да хлопне!
Роки се наведе и тресна ръкохватката на пистолета в главата му, като се надяваше да го накара да замълчи. Това се оказа грешка — бе забравил за особената структура на соларианските черепи. Пистолетът се заклини. Натисна с крак шията на Хулгрув и дръпна рязко. Дръжката излезе на свобода с изжвакване на мокро. Той се хвърли към вратата и се притисна до стената. Заслуша се. Екипажът изглежда се съвещаваше в далечния край на коридора. Роки зачака следващия сигнал. Щом той започна, се хвърли по корем на земята — противниците му не очакваха такава цел, — и два пъти стреля по трите фигури в края на коридора, намиращи се на дузина ярда от него. Насрещният изстрел докосна част от лицето му и светлината помръкна. Втори изстрел го обсипа с парчетии от пода. Наблизо един соларианец лежеше сгънат на две, а двамата останали отстъпваха към вратата в края на коридора. Тя се хлопна и с мляскащ звук се херметизира. Роки се изправи на крака и се плъзна към вратата, откъдето бе чул да работи втория ключ. Той бе уверен, че заедно с момичето има още някой. Но когато рискува да хвърли зад ъгъла поглед, видя само нея. Тя седеше на малка масичка, ръката й бе залепнала за ключа, а очите — вперени в нищото. Той я викна, след което разбра в какво се крие причината. Хипноза! Или наблъскана с хипнотизиращ наркотик. Тя нищо не усещаше, освен ключа в пръстите си, очаквайки следващия сеанс.