Вратата беше само открехната наполовина. Вътре не се виждаше никой, но там трябваше да има още един соларианец. Роки беше уверен в това. Като помисли малко се прицели в дъската на вратата и стреля. До масата в краката на далианката отлетя някакъв пистолет и едно тежко тяло се катурна на пода.
Девойката вдигна глава. Мъглата на забравата напусна очите й, като отстъпи място на дълбоко вълнение. Тя стисна с длани главата си и захленчи. От микрофона долетя питащия сигнал.
— Отговаряй — кресна Роки.
Ръката на девойката сама се стрелна към ключа и то точно на време. Но тя самата сякаш всеки миг щеше да изгуби съзнание.
— Не се отдалечавай от ключа! — заповяда Роки и се хвърли обратно в контролната кабина. Останалите членове на екипажа се бяха заключили в кърмовия отсек и бяха включили вентилаторите. Роки чу как те забръмчаха, а след това долови слаба миризма на газ. Очите му засмъдяха и той отчаяно закиха.
— Предай се веднага, хомо! — прорева високоговорителят.
Роки се огледа, след което се хвърли към пулта. Подаде спиращо напрежение на двигателните ускорители, разфокусира йонния лъч и превключи реактора на пълна мощност. Потокът заредени частици ще побегне по ускорителните пръстени, ще се разсее като изстреляни сачми и ще се върне обратно в радиационните камери, след като се отрази. До няколко секунди, ако не се стопят стените, останалите членове на екипажа ще разберат, какво ги очаква в близко бъдеще — изгаряне живи в радиоактивен ад.
Сълзливият газ го задушаваше. От съседната каюта чуваше долитащата кашлица на момичето. Ще чуе ли тя сигнала сред шума на собствените си хлипания? Опита се едновременно да наблюдава коридора и термометъра, показващ състоянието на реактора. Стрелката пълзеше към аварийната черта. Ако стените започнат да се топят, ще стане взрив. Изведнъж високоговорителят отново закрещя:
— Мръсник! Изключи! Ще унищожиш кораба!
Той не отговори нищо, само чакаше в напрегнатата тишина, наблюдавайки далечния край на коридора. Внезапно воят на вентилаторите утихна. После вратата на кърмовия отсек леко се открехна.
— Първо хвърлете оръжието! — заповяда той.
През междината на пода падна пистолет. Следвайки го се измъкна един соларианец и като кихаше непрекъснато си триеше очите.
— Обърни се и ела в края на коридора!
Соларианецът бавно се подчини. Роки застана на няколко крачки зад гърба му, очаквайки появата на останалите, като същевременно го използваше за прикритие. Бойният дух явно беше напуснал екипажа. Странно, помисли си Роки, те бяха готови да загинат при включването на двигателите, но не успяха да понесат горещината в съседната на реактора каюта. Изглежда не им е понесло при вида на приближаващата смърт. Роки изключи реактора и държейки ги намушка, им заповяда да тръгнат към трюма. Той имаше само една врата.
— Там не трябва да се влиза, хомо — изръмжа един от соларианците.
— Защо?
— Там…
Заглуши го вой от вътрешността на трюма. Викаше дете. Ръката на Роки трепна.
— Те съвсем са озверели, а ние нямаме оръжие — замоли се соларианецът.
— Колко са?
— Четирима възрастни и три деца.
Роки замълча.
— Няма къде другаде да ви дявам. Ей, ти, влез вътре, а ние ще преценим, какво ще стане.
Посоченият отказа, упорито клатейки глава. Роки повтори заповедта. Той отново отказа. Хищникът, останал без оръжие, се боеше от жертвите си. Капианецът леко помръдна пистолета и му простреля крака.
— Хвърлете го вътре — монотонно заповяда той. Почти без да скриват страха за собствената си безопасност, другите двама соларианци повдигнаха крещящия от несправедливостта свой другар. Роки рязко разтвори вратата и успя да види очертанията на няколко фигури в полутъмното помещения. После соларианецът полетя през прага и резето веднага хлопна. Отначало беше тихо, а след секунди се разнесе яростен рев. Тропотът на крака се заглуши от воплите на нещастника — тялото му шумно се залепи някъде във вътрешната стена сред одобрителния вой на свирепите гласове. Останалите от екипажа стояха мълчаливо, като поразени от гръм.