Хрумна му да се оплаче на Бейти, но всъщност полковникът бе изпълнил обещанието си и нямаше да си помръдне повече пръста. Мърморейки постави нещата си в багажната камера и седна в креслото пред пулта да подремне, докато се появи пилотът.
Силен и болезнен удар по подметките прогони съня.
— Сваляй си кокилите от пулта! — изграка сърдит глас.
Роки трепна и замига, гледайки тясното намусено лице и захапаната между зъбите дебела пура.
— И незабавно освобождавай креслото! — добави пилотът, без да изважда пурата.
Роки изсвистя, скочи от креслото, сграбчи куртката на пришълеца замахна целейки се с юмрук право в пурата, но ръката му застина насред пътя. С куртката нещо не беше съвсем наред. Смаян откри, че там вътре в нея имаше жена. Той я пусна и почервеня.
— Аз помислих…, че сте мъж.
Тя го гледаше презрително, оправяйки си куртката.
— Правилно, господине, аз съм пилотът — тя хвърли шапката си на навигационната маса. Показаха се тъмни и късо подстригани коси. След това тя извади от устата си пурата, старателно я изгаси в подметката и скри остатъка в джоба на работните си панталони. Без пурата се виждаше, че има красиви, но плътно присвити от злоба устни.
— Стой по-далеч от креслото ми — сухо нареди тя. — А и от мене също. Да се разберем от самото начало!
— Значи, това е твоето корито, а? — въздъхна той.
Тя отиде при пулта и започна да набира данни на курсографа.
— Да, фирма „Далия, космически пратки, инкорпорейтид“. Други въпроси?
— Сигурна ли си, че тази развалина ще стигне до Сол? — измърмори Роки.
Тя го стрелна с лош пламък в зелените си очи.
— Жалвайте се на полковника, младежо. Интересува ме само моят хонорар. За него съм готова да поема риска. И защо пък не?
— Съществуването на един глупак, все още не доказва съществуването на двама такива — кисело каза Роки.
— Ако не ти харесва, върви и търси нещо по-добро. — Жената се изправи и обхвана Роки с поглед на лекар патологоанатом. — Но доколкото разбрах нямаш голям избор.
Той се намръщи:
— Нямаш намерение да си пъхаш носа в моите работи, нали?
— О-хо! Младежо, твоите проблеми не ме засягат. Все ми е едно, кого возя, стига да е в рамките на закона. И така, ще летиш или не?
Той кратко кимна и тръгна да си търси каюта.
— И да не влизаш в каютата ми! — изрева тя зад гърба му.
Роки въздъхна с отвращение. Пилотката бе типична представителка на цивилизацията Далия. Този свят бе слабо усвоен, суров, с малка плътност на населението, въобще — див край. Примитивната бързостояща култура уважаваше яките мускули и се отнасяше презрително към властта. В главата му проблесна мисълта, че на нея може да й хрумне, да го предаде на представителите на Сол-3, като човек унищожил техния кораб.
— Готови за излитане! — донесе се глас от интеркома. — До старта — две минути.
Роки потисна възникналото желание да се измъкне от кораба и да зареже всичко. Дюзите зареваха на празен ход, очаквайки командата на пилота. Роки легна по очи на койката, защото старите звездолети прекалено рязко излитаха. Свиренето премина в гръм и те поеха нагоре — отначало бавно, а после все по-бързо. Когато напуснаха атмосферата, по корпуса премина гърч, вследствие изхвърлянето на допълнителните ускорители. Миг пълна тишина — летяха по инерция, последван от едва доловим писък, когато йонните двигатели поеха щафетата. Летяха вече в открития космос. Той погледна през илюминатора, видя как слабата ивица светлина се фокусира в тънка игла от заредени частици и натисна бутона на интеркома:
— За далианец е доста прилично — похвали я той.
— Запази коментара за себе си — изръмжа Далия инкорпорейтид.
Преминаването на по-горно ниво на константата „с“ не предизвикваше никакви допълнителни усещания в човешкия организъм. То се долавяше единствено по превръщане на реакторното мъркане в плътно басово бумтене и по лекото помръкване на осветлението в каютата. Роки любопитно гледаше през илюминатора, защото съпътстващите явления винаги предизвикваха неговото възхищение.
Преходът започваше с традиционното синьо изместване. Далечните мъждивочервеникави звезди бързо се разгаряха, превръщайки се в бели и ярки точки, и накрая запламтяха като безброй дъги в бездънния мрак на небосвода. Те не съответстваха на звездите от първоначалния континуум, а бяха по-скоро проекции на масите им върху висшите нива на петкомпонентното пространство, където скоростта на светлината постепенно нарастваше, заедно с упоритото изкачване на „Идиът“ по стъпалата на „с“.