Тя се вгледа в него. Не го разбираше, нито й се хареса промяната на темата.
— Не зная за какво ми говориш. И какво общо има това със Стефан?
— Говоря ти за Силата, Елена. — Внезапно пристъпи по-близо до нея с приковани в лицето й очи. Сега гласът му прозвуча по-меко, но все така настойчиво. — Ти опита всичко друго, но нищо не те задоволи. Ти си момиче, което има всичко, ала винаги нещо остава недостижимо за теб. Нещо, което отчаяно искаш да притежаваш, но все ти се изплъзва. Тъкмо това ти предлагам, Елена. Сила. Вечен живот. И усещания, каквито никога преди това не си изпитвала.
Тогава тя схвана за какво й говореше и в гърлото й се надигна горчивина. Разтърси глава, потресена от ужас. За нищо на света нямаше да приеме това.
— Не.
— Защо не? — прошепна той. — Защо не опиташ, Елена? Бъди честна. Не е ли част от това, което желаеш? — Черните му очи излъчваха такава горещина и настойчивост, че я омагьосаха и тя не можеше да отклони погледа си от тях. — Мога да събудя в теб желания, останали заспали през целия ти досегашен живот. Ти си достатъчно силна, за да живееш в мрака, за да властваш над него. Можеш да се превърнеш в кралицата на сенките. Защо не вземеш тази Сила, Елена? Позволи ми да ти я предам.
— Не — повтори тя и най-после успя да извърне очи от неговите. Не искаше повече да го гледа, нямаше да му позволи да й въздейства. Нямаше да му позволи да я накара да забрави… да я накара да забрави…
— Това е върховната тайна, Елена — неуморно продължаваше той. Гласът му бе станал гальовен като пръстите му, докосващи гърлото й. — Ще бъдеш щастлива както никога досега.
Имаше нещо ужасно важно, което сега тя на всяка цена трябваше да си припомни. Той използваше Силата, за да я накара да забрави, но тя не биваше да му позволява да я накара да забрави…
— И ще бъдем винаги заедно, ти и аз. — Студените му пръсти я погалиха отстрани по врата, плъзнаха се под яката на пуловера й. — Само ние двамата, завинаги.
Внезапно я прониза болка, когато пръстите му докоснаха двете малки рани на шията й. Съзнанието й мигом се проясни.
Да я накара да забрави… Стефан.
Това искаше той да изтласка от съзнанието й. Споменът за Стефан, за зелените му очи, за усмивката му, зад която винаги прозираше неизказана тъга. Но нищо не можеше да прогони Стефан от мислите й, не и след това, което бяха преживели. Отдръпна се от Деймън, отблъсна студените му пръсти. Погледна го право в очите.
— Вече съм намерила това, което искам — изрече със суров тон. — Както и този, с когото искам да бъда завинаги.
Очите му заприличаха на бездънни черни дупки. Студен гняв пропълзя във въздуха между тях. Докато се взираше в тези очи, Елена неволно си представи кобра, готова да нападне, да ухапе смъртоносно.
— Не бъди глупава като брат ми — заговори той. — Иначе мога да започна и с теб да се държа по същия начин.
Сега вече момичето се изплаши не на шега. Не можеше да овладее страха. Студът я връхлиташе и вледеняваше костите й. Вятърът отново се усили, клоните се разклатиха.
— Кажи ми, Деймън, къде е той?
— В този момент? Не зная. Не можеш ли поне за миг да престанеш да мислиш за него?
— Не! — Тя потръпна и косата отново се разпиля по лицето й.
— И това ли е окончателният ти отговор за днес? Сигурна ли си, че искаш да играеш тази игра с мен, Елена? Последиците няма да бъдат безобидни.
— Сигурна съм. — Трябваше да го спре, преди отново да се опита да й въздейства. — Ти не можеш да ме уплашиш, Деймън, не си ли го забелязал вече? В мига, в който Стефан ми каза какво си, какво си направил, ти изгуби властта, която можеше да имаш над мен. Мразя те. Отвращаваш ме. И нищо повече не можеш да ми сториш, никога вече.
Лицето му се промени, чувствените му черти се изкривиха в смразяваща маска. Сега изглеждаше жесток и горчиво безпощаден. Засмя се дрезгаво, но този път смехът не секна.
— Нищо ли? Мога да направя всичко на теб и на тези, които обичаш. Нямаш представа на какво съм способен, Елена. Но ще разбереш.
Тя отстъпи назад, а вятърът я прониза като нож. Зрението й се замъгли, сякаш пред очите й внезапно затанцуваха бляскави точици, които изпълниха всичко наоколо.