Бони се ужаси.
— Ама това означава, че убиецът е ученик в нашето училище! — Когато Елена поклати отрицателно глава, тя продължи: — Единствените двама на купона, които не бяха наши съученици, бяха онзи новият и Аларик.
— Лицето й внезапно се промени. — Аларик обаче не може да е убил господин Танър! По това време той още не е бил пристигнал във Фелс Чърч.
— Зная. Аларик не може да го е сторил. — Беше стигнала твърде далеч, за да спре сега, и без това Бони и Мередит вече знаеха прекалено много. — Деймън го е направил.
— Онзи готин тип е убиецът! Същият, който ме целуна!
— Спокойно, Бони. — Както винаги истерията на околните караше Елена да се контролира още по-добре. — Да, той е убиецът. И ние трите трябва да бъдем нащрек с него. Ето защо ви го казвам. Никога, никога не го канете в къщата си.
Елена млъкна, докато оглеждаше смаяните лица на приятелките си. Те я гледаха така изумено, че за миг я обзе ужасяващото чувство, че не й вярват и че вече се питат дали не се е побъркала.
Но всичко, което попита Мередит с равен, някак си отчужден тон, беше:
— Сигурна ли си?
— Да. Сигурна съм. Той е убиецът. Той е този, който е натикал Стефан в кладенеца. И сега може да е решил да преследва някоя от нас. А най-лошото е, че не съм сигурна, че има начин да го спрем.
— Добре тогава — рече Мередит и повдигна вежди. — Не е чудно, че двамата със Стефан толкова бързахте да си тръгнете.
Когато Елена влезе в столовата, Каролайн й хвърли злобна усмивка. Но Елена бе толкова потънала в мислите си, че изобщо не я забеляза.
Едно нещо обаче забеляза веднага. Вики Бенет беше там.
Вики не ходеше на училище от онази кошмарна за нея нощ, когато Мат, Бони и Мередит я бяха намерили да се лута по шосето и да пелтечи завалено за някаква мъгла, за някакви очи и нещо ужасно в гробището. Лекарите, които я прегледаха след това, обявиха, че физически й няма нищо, но тя все още не се беше завърнала в гимназията „Робърт Е. Лий“. Всички разнасяха какви ли не слухове за допълнителни прегледи на психолози и за безплодните им опити за лечение с медикаменти.
Никак не прилича на луда, помисли си Елена. Само изглеждаше доста бледа и някак си покорна, едва ли не свита в дрехите си. Като мина покрай нея и я погледна, Елена остана с впечатлението, че очите й са като на подплашена сърна.
За Елена бе странно да се настани на полупразната маса само с Бони и Мередит за компания. Обикновено всички се натискаха да се вредят да седнат на нейната маса, в центъра, на която неизменно бяха трите приятелки.
— Не сме довършили разговора си от тази сутрин — напомни им Мередит. — Иди си вземи нещо за ядене, а после ще се опитаме да измислим какво да правим с онези бележки.
— Не съм гладна — отвърна Елена равнодушно. — Пък и какво можем да направим? Ако е Деймън, няма начин да го спрем. Повярвайте ми, тази работа не е за полицията. Заради това досега не смеех да ви кажа, че той е убиецът. Няма никакво доказателство, а освен това те никога няма да… Бони, не слушаш какво ти говоря.
— Извинявай — промърмори Бони, която гледаше някъде напред покрай лявото ухо на Елена. — Ама вижте, там става нещо странно.
Елена се обърна. Вики Бенет се бе изправила в предната част на столовата, но вече никак не изглеждаше свита, смачкана или кротичка. Сега се оглеждаше, усмихната, с лукав и преценяващ поглед.
— Е, не изглежда съвсем нормална, но не бих казала, че е странна — отбеляза Мередит. После обаче добави: — Почакайте малко.
Вики вече разкопчаваше жилетката си. Но по-странното беше начинът, по който го правеше — със съзнателно забавени и съвсем леки помръдвания на пръстите, като през цялото време не преставаше да се озърта наоколо с потайна усмивка… което именно бе най-странното. Когато и последното копче бе откопчано, тя пое нежно края на жилетката си с палеца и показалеца си, за да я плъзне първо през едното си рамо, а после и през другото. Накрая пусна дрехата на пода.
— Странна май е точната дума за нея — потвърди Мередит.
Учениците, преминаващи с пълните с чинии подноси покрай Вики, я оглеждаха с любопитство, а след като я подминеха, продължаваха да я гледат през рамо. Всъщност не преставаха да вървят, докато тя не се зае с обувките си.
Направи го грациозно, като притисна токчето на едната си обувка към върха на другата. После събу и втората обувка.