Не зная защо говоря за смърт и умиране. Тази мания обикновено е запазена марка на Бони. Тя е тази, която си мисли, че смъртта е много романтична. Но аз зная какво представлява в действителност, нямаше нищо романтично, когато мама и татко умряха. Мога да кажа само, че никога не съм се чувствала толкова зле и толкова нещастна. Искам да живея дълго и да бъда щастлива със Стефан. И няма причина желанието ми да не се сбъдне, когато най-после всички тези проблеми останат зад гърба ни.
Само дето понякога изпитвам страх и не вярвам това да се случи. Има някои дребни неща, които не би трябвало да имат значение, но ме притесняват. Като това защо Стефан продължава да носи пръстена на Катрин на верижка около врата си, въпреки че съм сигурна, че ме обича. Както и това защо никога не ми е казвал, че ме обича, макар да зная, че е така.
Няма значение. Всичко ще се оправи, трябва да се оправи. А след това ще бъдем завинаги заедно и много щастливи. Няма причина да не стане така. Няма причина да не можем. Няма причина…
Елена спря да пише, буквите започнаха да се размазват. Опита се да фокусира погледа си, ала редовете продължиха да плуват пред очите й. Затова затвори дневника, преди някоя издайническа сълза да капне върху листа. После отиде до дрешника, повдигна разхлабената дъска с пиличката си за нокти и пъхна дневника под нея.
Седмица по-късно пиличката за нокти бе в джоба й, докато трите — тя, Бони и Мередит, стояха пред задната врата на къщата на Каролайн.
— Побързай — изсъска Бони изнервено, докато оглеждаше двора, сякаш очакваше всеки миг отнякъде да изскочи нещо и да се нахвърли върху тях. — Хайде, Мередит!
— Готово. — Мередит изпусна въздишка на облекчение, когато ключът най-после се плъзна навътре, резето от другата страна на вратата щракна и дръжката се завъртя под пръстите й. — Вътре сме.
— Сигурна ли си, че те също не са вътре? Елена, ами ако се върнат по-рано? Защо да не дойдем през деня?
— Бони, ще влезеш ли най-после вътре? Вече го обсъдихме. През деня прислужницата винаги е тук. А и тази вечер няма да се върнат по-рано, освен ако някой не се натрови от манджите в „При Луи“. Хайде, да влизаме! — подкани я Елена.
— Едва ли някой ще се осмели да се разболее по време на вечерята в чест на рождения ден на госпожа Форбс — успокоително заяви Мередит на Бони, когато по-дребничкото момиче пристъпи колебливо вътре. — В безопасност сме.
— След като имат достатъчно пари, за да ходят по шикозни и скъпи ресторанти, човек би си помислил, че могат да оставят поне няколко лампи да светят — промърмори Бони, без да се поддаде на утехите.
Елена бе напълно съгласна с приятелката си. Беше странно и смущаващо да бродиш из чужда къща в тъмното. Когато се заизкачваха по стълбите, сърцето й заби лудешки в гърдите. Дланите й, които стискаха малкото фенерче, осветяващо, закачено на връзката с ключовете, бяха влажни и хлъзгави. Но въпреки тези признаци на паника, мозъкът й продължаваше да работи хладнокръвно, с почти безпристрастна точност.
— Трябва да е в стаята й — рече тя.
Прозорецът на Каролайн гледаше към улицата, което означаваше, че се налагаше да бъдат още по-предпазливи с малкото фенерче, за да не ги издаде светлината. С нарастващ смут Елена завъртя тънкия лъч наоколо. Едно бе да планираш претърсването на чужда стая, да си представяш как ефикасно и методично преравяш чекмеджетата. И съвсем друго да стоиш там, заобиколен от навярно хиляди тайни места, където може да се скрие нещо, и да се страхуваш да докоснеш каквото и да било, да не би Каролайн да забележи, че е местено.
Другите две момичета също стояха неподвижни.
— Може би просто трябва да се приберем по домовете си — предложи Бони тихо и този път Мередит не й възрази.
— Трябва да опитаме. Поне да опитаме — каза Елена, а гласът й прозвуча беззвучно и глухо дори в собствените й уши. Отвори едно от чекмеджетата на високия скрин и насочи тънкия лъч светлина към спретнато подредените купчини бельо. Не й трябваше много време, за да ги прерови и да установи, че дневникът не е вътре. Приглади и изправи купчините и затвори чекмеджето. Изпусна дълбока въздишка.
— Не е чак толкова трудно. Трябва да разделим стаята на секции и след това да претърсим внимателно всичко — всяко чекмедже, всяка мебел, всеки предмет, достатъчно голям, за да побере дневника.
Избра за себе си дрешника и първото, което направи, бе да провери с пиличката за разхлабени дъски. Но всички изглеждаха здрави, а никоя от стените не прокънтя на кухо. Докато тършуваше из дрехите на Каролайн, намери няколко неща, които й бе заела миналата година. Изкуши се да си ги вземе, ала, разбира се, не можеше. Претърсването на обувките и чантите на Каролайн също не даде резултат. Издърпа един стол, за да се качи на него и да огледа горната лавица, ала и там не откри нищо.