Мередит седеше на пода и проверяваше купчина плюшени играчки, захвърлени в една ракла заедно с други спомени от детството. Прекарваше дългите си чувствителни пръсти по всяка една, проверявайки за разрези в материята. Когато стигна до един пухкав пудел, се спря.
— Аз й го подарих — прошепна. — Струва ми се, че беше за десетия й рожден ден. Мислех, че отдавна го е изхвърлила.
Елена не виждаше очите й. Лъчът светлина от фенерчето на Мередит бе насочен към играчката. Но знаеше как се чувства приятелката й.
— Опитах се да се разбера с нея — рече тя тихо. — Опитах се, Мередит, в Къщата на духовете. Ала тя ми заяви, че никога няма да ми прости, задето съм й отнела Стефан. Ще ми се нещата да са по-различни, но тя няма да позволи.
— Значи сега сме във война.
— Да, във война сме — заключи Елена решително. Наблюдаваше как Мередит отмести пудела настрани и взе друго животно. После продължи претърсването.
Но и със скрина нямаше по-голям късмет, отколкото с дрешника. С всяка изминала минута се чувстваше все по-неспокойна, изпълнена с ужас, че ще чуят колата на семейство Форбс да спира на алеята.
— Няма смисъл — обади се Мередит, която тъкмо претърсваше под матрака на леглото на Каролайн. — Сигурно го е скрила… почакайте. Тук има нещо. Напипвам някакъв ръб.
Елена и Бони, застанали в противоположните ъгли на стаята, мигом замръзнаха.
— Намерих го! Елена, това е дневник!
Вълна на огромно облекчение заля Елена. Почувства се като смачкан лист хартия, който са изгладили наново. Можеше да се движи. Прекрасно бе да диша отново с пълни гърди. Знаеше, знаеше през цялото време, че нищо лошо не може да се случи на Стефан. Животът не можеше да е толкова жесток, не и с Елена Гилбърт. Сега всички бяха в безопасност.
— Дневникът е — чу се гласът на Мередит, но в него прозвуча озадачена нотка. — Но е зелен, не е син. Не е този, който търсим.
— Какво? — Елена грабна малката тетрадка, освети я с фенерчето, сякаш се опитваше да накара изумруденозелената корица да се превърне в синя. Но не се получи. Дневникът изглеждаше почти като нейния, но не беше той.
— На Каролайн е — промълви тя глупаво, все още отказвайки да повярва.
Бони и Мередит се скупчиха до нея. Взряха се в затворената тетрадка, сетне се спогледаха.
— Вътре може да се споменава къде го е скрила — рече Елена бавно.
— Сигурно — съгласи се Мередит, но Бони беше тази, която взе дневника и го отвори.
Елена надникна над рамото й, вперила поглед в острия наклонен почерк на Каролайн, толкова различен от печатните букви в лилавите бележки. Отначало не можа да различи думите, но сетне погледът й се проясни и едно име привлече вниманието й: Елена.
— Почакай, какво е това?
Бони, която единствена можеше да прочете написаното, остана смълчана за миг, докато устните й мърдаха беззвучно. После изсумтя.
— Чуйте това — рече тя и зачете: — „Елена е най-егоистичният човек, когото някога съм познавала. Всички мислят, че е самоуверена и спокойна, но тя просто е студена. Повдига ми се, че всички са толкова привлечени от нея и изобщо не разбират, че тя и пет пари не дава за когото и да било, освен за себе си.“
— Каролайн е написала това? Тъкмо тя най-малко има право да казва такова нещо! — избухна Елена, Почувствала как лицето й пламва. Точно това бе казал Мат за нея, когато тя преследваше Стефан.
— Продължавай, има още — подкани Мередит приятелката си, надничайки над рамото на Бони, която зачете с леко обиден глас:
„Напоследък и Бони е също толкова гадна, като се опитва да се прави на важна. Най-новото е да се преструва, че е медиум, така че другите да й обръщат внимание. Ако наистина беше медиум, щеше да разбере, че Елена само я използва.“
Настъпи мъчителна тишина, сетне Елена се обади:
— Това ли е всичко?
— Не, има и нещо за Мередит. „Мередит не прави нищо, за да спре всичко това. Всъщност Мередит не прави нищо, тя само наблюдава. Никога не поема инициатива. Освен това чух родителите ми да говорят за семейството й — нищо чудно, че тя никога не го споменава.“ Това пък какво означава?