Мередит не помръдна. В полумрака Елена виждаше само шията и брадичката й.
— Това няма значение — заговори тя припряно и натъртено. — Продължавай нататък, Бони, виж дали има нещо за дневника на Елена.
— Погледни за осемнадесети октомври. Тогава беше откраднат — каза Елена, пропъждайки напиращите въпроси. По-късно щеше да пита Мередит.
Но за осемнадесети октомври нямаше нищо, нито за уикенда след това. Всъщност през следващите седмици имаше написани само по няколко изречения. Но дневникът не се споменаваше.
— Е, това е — заключи Мередит. — Този дневник е безполезен. Освен ако не решим да я изнудваме с него. Нали се сещате — няма да покажем нейния дневник, ако тя не покаже твоя.
Идеята беше изкушаваща, но Бони тутакси прозря недостатъка.
— Тук няма нищо за Каролайн, тя само се оплаква от другите хора. Най-вече от нас. Обзалагам се, че на Каролайн ще й хареса да го прочетем пред цялото училище. Това направо ще я издигне в очите на всички.
— Тогава какво ще правим с него?
— Върни го обратно — рече Елена уморено. Обиколи стаята с лъча на фенерчето. Стори й се малко по-различна, отколкото преди да влязат. — Ще се преструваме, че не знаем, че тя е взела дневника ми и ще се надяваме да ни се отдаде друга възможност.
— Добре — съгласи се Бони, но продължи да прелиства дневника, като от време на време издаваше по някое гневно възклицание. — Я чуйте това! — възкликна.
— Няма време — сряза я Елена. Канеше се да каже още нещо, но в този момент Мередит заговори и тонът й тутакси привлече вниманието им.
— Кола.
Отне им секунда, за да се уверят, че колата навлиза в алеята на семейство Форбс. Очите и устата на Бони се разтвориха широко и тя заприлича на парализирана, както бе коленичила до леглото.
— Вървете! Вървете! — подкани ги Елена и измъкна дневника от ръката й. — Изгасете фенерчетата и се измъквайте през задната врата.
Всички се раздвижиха, а Мередит побутна Бони напред. Елена се отпусна на колене, отметна покривката на леглото и повдигна матрака. С другата си ръка се опита да пъхне дневника отдолу. Големият матрак се наклони, заплашвайки да затисне пръстите й, но тя успя да ги измъкне навреме. Сетне нагласи отново покривката.
Огледа още веднъж стаята, преди да излезе; вече нямаше време да дооправя нещата. Докато се движеше бързо и безшумно към стълбите, чу ключ да се превърта в ключалката на входната врата.
Това, което последва, приличаше на зловеща игра на гоненица. Елена знаеше, че те не я преследват нарочно, но изглежда семейство Форбс бе решило да я спипа в дома си. Тя се върна обратно по същия път, по който бе дошла, докато в коридора светна лампа и се чуха гласове, последвани от стъпки по стълбите. Момичето хукна към последната врата надолу по коридора, но те сякаш я последваха. Придвижваха се по площадката и вече бяха точно пред голямата спалня. Елена се обърна и понечи да се насочи към свързващата врата на банята, но видя под прага на затворената врата да светва светлина, отрязвайки пътя й за бягство.
Беше в капан. Всеки момент родителите на Каролайн щяха да влязат в стаята. Зърна френските прозорци, водещи към балкона, и в същия миг взе решение.
Въздухът навън беше студен и леко успокои задъханото й дишане. Жълта светлина изпълни стаята до нея и тя се сви колкото можа по-вляво, за да се скрие от светлината. В този момент звукът, от който се страхуваше най-много, се разнесе с ужасяваща отчетливост: завъртването на дръжката на вратата, последван от шума от издуването на завесите навън, когато прозорецът се отвори.
Момичето се огледа като обезумяло. Беше твърде високо, за да скочи долу, а нямаше за какво да се хване, за да се спусне до земята. Единственият път за бягство беше покривът, но нямаше как да се изкачи на него. Все пак някакъв инстинкт я накара да опита. Покачи се на парапета и заопипва с ръка нагоре за място, където да се хване, когато върху прозрачните завеси падна сянка. Една ръка ги разтвори и някаква фигура започна да се появява. В същия миг Елена усети как нещо сграбчи ръката й, нечии пръсти се сключиха около китката й и я изтеглиха нагоре. Тя машинално се оттласна с крака и се озова на дървения покрив. Опитвайки се да успокои накъсаното си дишане, момичето се огледа наоколо с благодарност, за да види кой бе спасителят й — и замръзна.
11
— Казвам се Салваторе. Или спасител — припомни й той. При тези думи белите му зъби проблеснаха за кратко в мрака.