— Ако отново нараниш Стефан, ще те накарам да съжаляваш — заговори тя спокойно. — Ще намеря начин да те накарам да съжаляваш за това, Деймън. Говоря сериозно.
— Разбирам. Е, в такъв случай се налага да се позанимая с теб, нали така?
Елена не каза нищо. Сама се бе озовала в задънена улица, позволявайки му отново да я въвлече в смъртоносната си игра. Извърна глава.
— Накрая все пак ще бъдеш моя — рече той меко. С този тон й бе говорил на купона, когато й каза: „Кротко, кротко“. Сега в него нямаше подигравка или злоба, просто съобщаваше един факт. — По един или друг начин, както вие, хората, казвате — хубава фраза — ти ще бъдеш моя, преди да падне следващият сняг.
Елена се опита да прикрие ледения страх, който я обзе, но знаеше, че той го е усетил.
— Добре — кимна Деймън. — Има защо да се страхуваш от мен. Аз съм най-опасното същество, което някога ще срещнеш в живота си. Но в момента имам бизнес предложение за теб.
— Бизнес предложение?
— Именно. Ти си дошла тук, за да вземеш дневника. Но не си успяла. — Посочи празните й ръце. — Провалила си се, нали? — Елена не каза нищо и той продължи: — А след като не желаеш да намесваш брат ми, той не може да ти помогне. Но аз мога. И ще го направя.
— Ще го направиш?
— Разбира се. На съответната цена.
Тя се втренчи в него. Лицето й пламна. Когато най-сетне успя да проговори, думите излязоха като шепот.
— Каква… цена?
Зъбите му отново се бялнаха в мрака.
— Няколко минути от времето ти, Елена. Няколко капки от кръвта ти. Час или два, които да прекараш с мен, сама.
— Ти… — Девойката не можеше да намери подходящата дума. Всички епитети, които й идваха наум, й се струваха прекалено слаби.
— Така или иначе ще се случи — заговори той убедено. — Ако си честна, ще си го признаеш. Предишният път не беше последен. Защо не го приемеш? — Гласът му придоби топъл интимен тембър. — Спомняш ли си…
— По-скоро ще си прережа гърлото — прекъсна го тя яростно.
— Интересна мисъл. Но аз мога да го сторя по доста по-приятен начин.
Той й се подиграваше. След всичко случило се през деня това й дойде твърде много.
— Ти си отвратителен и го знаеш! Гади ми се от теб! — Сега трепереше, не можеше да си поеме дъх. — По-скоро бих умряла, отколкото да ти се покоря. По-скоро…
Не знаеше какво я подтикна да го направи. Когато беше с Деймън, сякаш някакъв див инстинкт я завладяваше. И в този миг усещаше, че по-скоро е готова да рискува всичко, отколкото да му позволи да спечели. Забеляза с част от съзнанието си, че той отново се наслаждава на обрата на играта. Другата част от ума й пресмяташе трескаво на какво разстояние се намира покривът от балкона.
— По-скоро ще направя това — изрече тя и се хвърли настрани.
Беше права, изненада го и той не реагира достатъчно бързо, за да я спре. Елена усети празното пространство под краката си и с нарастващ ужас осъзна, че балконът е по-далеч, отколкото смяташе. Нямаше да го уцели.
Но не бе преценила добре Деймън. Ръката му се стрелна напред, не достатъчно бързо, за да я задържи на покрива, но достатъчно, за да й попречи да падне. Сякаш тежеше не повече от перце. Елена се вкопчи инстинктивно в ръба на покрива и се опита да повдигне коляното си.
— Малка глупачка! — изсъска той. — Ако толкова нямаш търпение да срещнеш смъртта, аз мога да те запозная с нея.
— Пусни ме — процеди тя през стиснати зъби. Всеки миг някой щеше да излезе на балкона, беше сигурна в това. — Пусни ме.
— Сега и веднага? — Тя се взря в бездънните му черни очи и разбра, че е сериозен. Ако кажеше да, щеше да я пусне.
— Би било лесен начин да приключим с всичко, нали? — попита тя. Сърцето й туптеше бясно от обзелия я страх, но нямаше да му достави удоволствието и да му позволи да го разбере.
— Но би била такава загуба. — С едно рязко движение той я издърпа обратно на покрива при себе си. Ръцете му се сключиха около нея, притиснаха я към твърдото му тяло и внезапно Елена вече не можеше да вижда нищо. Почувства се обгърната отвсякъде. Усети как мускулите му се стегнаха като на огромна котка и двамата полетяха в пространството.
Тя падаше. Несъзнателно се вкопчи в него като единствената солидна опора в този свят. После той се приземи на земята плавно като котка. Веднъж Стефан бе направил подобно нещо. Но след това той не я бе държал по този начин — притисната към него, с устни, които почти докосваха нейните.