Коридорът беше тъмен, но очите й вече бяха свикнали с мрака. Виждаше тъмния силует, който се качваше по стълбите. Когато стигна до площадката, Елена зърна смъртоносната белота на усмивката му.
Тя чакаше, без да се усмихва, докато той не застана с лице пред нея. Делеше ги само метър. В къщата цареше пълна тишина. От другата страна на коридора спеше Маргарет, а в края му леля Джудит бе потънала в прегръдката на съня, неподозираща какво става пред вратата й.
Деймън не каза нищо, но я погледна. Очите му се задържаха върху дългата й бяла нощница с дантела около врата. Елена я бе избрала нарочно, защото беше най-скромната, която притежаваше, ала явно Деймън я намираше за привлекателна. Тя си заповяда да стои безмълвно, но устата й бе пресъхнала, а сърцето й блъскаше бясно в гърдите. Мигът бе настъпил. След малко щеше да знае.
Отстъпи назад, без дума или жест на покана. Видя как в бездънните му очи блесна пламък и продължи да го наблюдава напрегнато, докато пристъпваше към нея. Видя го, че спря.
Застана точно пред стаята й, явно смутен. Опита се да направи още една крачка, но не можа. Изглежда нещо му пречеше да продължи напред. Лицето му доби изненадано изражение, което се смени с недоумение и накрая с гняв.
Вдигна глава, огледа набързо трегера и тавана от другата страна на прага. Разбра и устните му се дръпнаха назад, оголвайки зъбите му с животинско ръмжене.
Застанала от другата страна на прага, Елена тихо се засмя. Беше се получило!
— Моята стая и дневната под нея са единствените помещения, останали от старата къща — каза му тя. — И, разбира се, това е съвсем различно място за живеене. И ти не си поканен в него и никога няма да бъдеш.
Гърдите му се стегнаха от обзелия го бяс, ноздрите му се издуха, очите замятаха гневни мълнии. От него се излъчваха вълни на черен неистов гняв. Имаше вид, сякаш искаше да събори стените с голите си ръце, които се свиваха в юмруци и отпускаха в безсилна ярост.
Триумфът и победата замаяха Елена.
— Сега по-добре си върви — заговори отново. — Тук няма нищо за теб.
Още минута пламтящите му очи пронизваха нейните, после той се обърна. Но не се насочи към стълбите. Вместо това направи една крачка в коридора и сложи ръка върху дръжката на вратата на стаята на Маргарет.
Елена се спусна напред, без да осъзнава какво прави. Спря се на прага и се вкопчи в рамката. Дишането й излизаше с накъсани хрипове.
Той извърна глава и устните му се извиха в ленива жестока усмивка. Завъртя леко дръжката, без да я поглежда. Очите му, като разтопени езера от абанос, бяха впити в Елена.
— Ти решаваш — рече Деймън.
Елена стоеше неподвижно. Сякаш зимният мраз бе сковал тялото й. Маргарет беше още бебе. Не можеше наистина да го мисли, никой не можеше да бъде такова чудовище, че да нарани едно четиригодишно дете.
Но по суровото лице на Деймън нямаше състрадание. Той беше ловец, убиец, и слабите и беззащитните бяха неговата плячка. Припомни си зловещата животинска гримаса, преобразила за миг красивото му лице в отвратителна маска, и осъзна, че никога няма да остави Маргарет в ръцете му.
Всичко сякаш ставаше като на забавен кадър. Тя погледна към ръката на Деймън върху дръжката, после към безмилостните му очи. И в следващия миг пристъпи прага, напускайки единственото безопасно място в къщата.
Смъртта е в тази къща, бе казала Бони. И сега Елена щеше доброволно да се срещне с нея. Сведе глава, за да скрие сълзите на безпомощност, напиращи в очите й. Това бе краят. Деймън бе спечелил.
Не вдигна глава, за да види дали приближава към нея. Но усети раздвижването на въздуха и потръпна. И тогава бе обгърната от мек безкраен мрак, който се уви около нея като огромните крила на птица.
13
Елена се размърда, после повдигна клепачи. Светлината се процеждаше през краищата на завесите. Установи, че й е трудно да се движи, затова остана да лежи в леглото си, опитвайки се да сглоби случилото се през изминалата нощ.
Деймън. Деймън бе дошъл тук и бе заплашил Маргарет. И Елена бе отишла при него. Той бе спечелил.
Но защо не бе приключил с нея? Момичето вдигна отпуснатата си ръка и докосна едната страна на шията си, макар да знаеше какво ще напипа. Да, бяха там — две малки дупчици. Мястото още бе нежно и чувствително на допир.
При все това тя беше жива. Той не бе изпълнил обещанието си докрай. Защо?