Езикът на Елена се бе залепил за небцето й. Думите също. Има и още, помисли си, но не можеше да го изрече, не и когато Стефан я гледаше с това грейнало лице.
— Когато ми каза, че искаш да поговорим, помислих, че си решила повече да не се виждаме — рече той просто, без сянка от самосъжаление. — И не бих те обвинявал. Но вместо това… — Отново поклати глава. — Елена — промълви и в следващия миг тя бе в прегръдките му.
Толкова хубаво бе там, толкова правилно. Чак сега, когато напрежението помежду им изчезна, Елена осъзна колко зле са били досега нещата помежду им. Това си спомняше, това бе изпитала през онази прекрасна нощ, когато Стефан я бе държал в прегръдките си. Цялата сладост и нежност на света струяха между тях, обгръщаха ги отвсякъде. Тя си беше у дома, където принадлежеше. Където винаги щеше да принадлежи.
Всичко останало бе забравено.
И както в началото Елена имаше чувството, че чете мислите му. Двамата бяха свързани — двете половинки на едно цяло. Сърцата им туптяха в един ритъм.
Само още едно нещо липсваше, за да бъде щастието пълно. Елена го знаеше. Отметна косите си с ръка, за да оголи шията си. Този път Стефан не се възпротиви. Вместо отказ, лицето му сияеше — безусловно приемане и безкрайна нужда се сливаха в едно.
Заля я вълна на любов, радост, благодарност и с тръпнещо учудване тя осъзна, че чувствата идват от него. За миг се видя през неговите очи, почувства колко много я обича той. Щеше да бъде плашещо, ако и тя не изпитваше същата дълбока и безкрайна любов, която искаше да му даде без остатък.
Не изпита болка, когато зъбите му се забиха в шията й. И дори не се сети, че несъзнателно му бе поднесла другата страна, макар че белезите от ухапването на Деймън едва се забелязваха.
Вкопчи се в него, когато той се опита да вдигне глава. Но Стефан настоя и тя се примири. Без да я пуска, той намери пипнешком зловещия кинжал с дръжка от слонова кост и с едно бързо движение се сряза.
Когато коленете на Елена омекнаха, той я положи върху леглото. Двамата останаха да лежат, притиснати един до друг, нехаещи за времето и останалия свят. Елена имаше чувството, че съществуват само тя и той.
— Обичам те — промълви той нежно.
Отначало, все още в плен на сладостната омая, Елена просто прие думите. После изведнъж осъзна какво бе казал.
Той я обичаше. Тя го знаеше през цялото време, но досега Стефан нито веднъж не й го бе казвал.
— Обичам те, Стефан — прошепна в отговор момичето. Изненада се, когато той се размърда и леко се отдръпна, докато не видя какво прави. Той пъхна ръка под пуловера си и извади верижката, която, откакто го познаваше, винаги носеше на врата си. На нея бе закачен златен пръстен с изящен обков и скъпоценен камък — лапис лазули.
Пръстенът на Катрин. Докато Елена го наблюдаваше, той разкопча верижката и свали фината златна халка.
— Когато Катрин умря — заговори, — мислех, че никога няма да обичам друга жена. Макар да знаех, че тя би искала да се влюбя отново, бях сигурен, че това никога няма да се случи. Но съм грешал. — Поколеба се за миг, сетне продължи. — Запазих пръстена, защото беше символ за нея. За да я съхраня завинаги в сърцето си. Но сега искам да бъде символ на нещо друго. — Отново се поколеба, сякаш се боеше да срещне погледа й. — Имайки предвид как стоят нещата, аз действително нямам право да те питам. Но, Елена… — Бори се няколко минути, после се отказа и очите му срещнаха безмълвно нейните.
Елена не можеше да говори. Не можеше дори да диша. Но Стефан разбра погрешно мълчанието й. Надеждата в очите му угасна и той се извърна.
— Права си — изрече. — Невъзможно е. Има твърде много трудности… заради мен. Заради това, което съм. Никой не би желал да е свързан с някого като мен. Дори не биваше да си помислям…
— Стефан! — прекъсна го Елена. — Стефан, ще замълчиш ли за миг…
— … така че забрави какво казах…
— Стефан! — извика тя. — Стефан, погледни ме!
Той се обърна бавно. Взря се в очите й и горчивото самоосъждане изчезна от лицето му, заменено от изражение, което накара дъхът й отново да секне. После, все още много бавно, пое ръката, която тя му протягаше. Плъзна пръстена на пръста й, докато двамата се гледаха.
Прилегна идеално, сякаш бе направен за нея. Златото проблесна на светлината, а камъкът заискри в тъмносиньо като бистро езеро, заобиколено от девствен сняг.
— Известно време ще го пазим в тайна — продума Елена с треперлив глас. — Леля Джудит ще получи удар, ако разбере, че съм се сгодила, преди да се дипломирам. Но следващото лято ще бъда на осемнадесет и тогава няма да може да ни попречи.