Навярно полудявам… или сънувам… или е някакъв трик на светлината. Но лицето на Каролайн!
Каролайн със зяпнала уста се взираше в тетрадката. Изглежда бе забравила за публиката. Заобръща дневника в ръце, оглеждайки го от всички страни. Движенията й бяха като на лунатик. Тя бръкна в чантата си, сякаш се надяваше да намери още нещо. После огледа диво сцената, все едно търсеше дали там няма паднало нещо.
Сред присъстващите се надигна мърморене, хората губеха търпение. Кметът Доли и директорът на гимназията, смръщили вежди, си размениха многозначителни погледи.
След като не откри нищо на пода, Каролайн заоглежда отново малката тетрадка. Но сега я гледаше така, сякаш беше скорпион. С внезапен жест я отвори рязко и погледна вътре — с последна надежда, че само корицата се е променила, но вътре думите са на Елена.
Сетне вдигна бавно глава и погледна претъпканата столова.
В залата отново се бе възцарила тишина и всички бяха приковали погледи в момичето със светлозелената рокля. Тогава с нечленоразделен звук Каролайн се завъртя на пети и слезе от сцената, шумно трополейки с токчетата си. Когато мина покрай Елена, запрати нещо към нея. Лицето й бе изкривено от гняв и омраза.
Бавно, с плавно движение, Елена се наведе, за да вземе това, с което Каролайн се бе опитала да я удари.
Дневникът на Каролайн.
Зад Елена настана суматоха, когато хората затичаха след Каролайн, а публиката отпред избухна в коментари, спорове и оживени разговори. Погледът на Елена откри Стефан. Той изглеждаше развълнуван и ликуващ, но в същото време не по-малко озадачен от нея. Бони и Мередит сякаш още не можеха да се опомнят. Когато погледите на Елена и Стефан се преплетоха, тя се изпълни с вълна на радост и благодарност, но второто бе по-силно.
Това беше чудо. Когато всяка надежда бе изчезнала, те бяха избавени. Бяха спасени.
И тогава зърна сред тълпата друга тъмнокоса глава.
Деймън се бе облегнал… не, направо се бе излегнал лениво върху северната стена. Устните му бяха извити в полуусмивка, а погледът му срещна дръзко нейния.
Кметът Доли беше до нея и побутвайки я напред, се опитваше да усмири тълпата и да възстанови реда. Но всичко беше напразно. Елена прочете откъса си със замаян глас на неспирно говорещата група хора, които изобщо не й обръщаха внимание. Тя също не им обръщаше внимание, дори нямаше представа какво чете. Погледът й често се стрелкаше към Деймън.
Когато свърши с откъса, аплодисментите бяха кратки, а кметът обяви последните събития за следобеда. Малко по-късно всичко бе приключило и Елена бе свободна да си тръгне.
Слезе от сцената без ни най-малка представа къде отива, но краката й сами я отведоха до северната стена. Деймън излезе през вратата и тя го последва.
Въздухът отвън бе приятно студен след претъпканото и задушно помещение, а облаците в небето се носеха в сребриста вихрушка. Деймън я чакаше.
Крачките й се забавиха, но тя не спря. Продължи да върви, докато стигна на около метър от него. Очите й се взираха изпитателно в лицето му.
Настъпи продължителна тишина, после момичето заговори:
— Защо?
— Мислех, че по-скоро ще се интересуваш как. — Потупа многозначително якето си. — Тази сутрин бях поканен на кафе, след като миналата седмица задълбочихме запознанството си.
— Но защо?
Той сви рамене и за миг по фино очертаното му лице пробягна нещо като учудване. На Елена й се стори, че и той самият не знае защо — или не иска да го признае.
— Имам си мои собствени цели — отвърна Деймън.
— Не мисля така. — Нещо се надигаше помежду им, неговата сила изплаши девойката. — Изобщо не мисля, че това е причината.
В тъмните му очи проблесна опасен пламък.
— Не ме предизвиквай, Елена.
Тя пристъпи по-близо, така че почти го докосна и го погледна.
— Мисля, че може би имаш нужда да те предизвикват.
Лицето му беше само на сантиметри от нейното и Елена никога нямаше да разбере какво щеше да се случи помежду им, защото в този миг един глас ги прекъсна.
— Значи все пак си успял да дойдеш! Толкова се радвам!
Беше леля Джудит. Елена имаше чувството, че се е озовала от един свят в друг. Примигна объркано, отстъпи назад и изпусна дъха си, който не бе осъзнала, че сдържа.
— И явно си чул представянето на Елена — продължи леля й щастливо. — Справи се отлично, Елена, макар че не разбрах какво стана с Каролайн. Напоследък момичетата в този град се държат много странно.