И тогава фордът се блъсна в парапета на моста. Прогнилото дърво поддаде под натиска на тежката кола и не можа да я удържи. Последва ужасяващо завъртане, падане и колата рухна във водата.
Елена чу крясъците, но сякаш идваха някъде отдалеч. Реката я обгърна в обятията си и останаха само шумът, уплахата и болката. Стъклото на единия прозорец се строши на дребни парчета, после още един. През тях нахлу черна вода, примесена със стъклата, сякаш бяха късчета лед. Погълна я. Не можеше да види нищо, не можеше да се измъкне.
Не можеше да диша. Бе изгубена в този адски водовъртеж, а въздухът все повече не й достигаше. Трябваше да диша. Трябваше да се измъкне от тук…
— Стефан, помогни ми! — изкрещя тя.
Но крясъкът й не се чу. Вместо това ледената вода я задави, прониквайки в белите й дробове. Елена започна да се бори, но напливът на водата се оказа по-силен. Усилията й ставаха все по-диви, все по-некоординирани, ала скоро престанаха.
Остана само тишината.
Бони и Мередит претърсваха периметъра около училището. Бяха видели Стефан да поема в тази посока, може би заради Тайлър и приятелите му. Двете момичета бяха готови да го последват, но тъкмо тогава Елена започна онази сцена. А после Мат им каза, че тя си е тръгнала. Затова двете отново поеха по следите на Стефан, но не го откриха. Наоколо нямаше други сгради, освен самотната колиба на Куонсет.
— А сега на всичкото отгоре се задава и буря! — възкликна Мередит. — Чуй как фучи вятърът! Мисля, че ще завали дъжд.
— Или сняг! — изтръпна Бони. — Къде ли са отишли?
— Не ме интересува. Искам само да се прибера на топло. Ето, започва се! — Мередит ахна, когато леденият дъжд рукна. Двете с Бони се затичаха към най-близкия заслон — колибата на Куонсет.
Именно там откриха Стефан. Вратата беше открехната и Бони отскочи изплашено назад, след като надникна вътре.
— Групата на Тайлър! — изсъска тя. — Внимавай!
Стефан беше застанал между вратата и полукръга от момчета, а Каролайн бе в ъгъла.
— Той трябва да го е взел по някакъв начин. Зная, че е бил той! — казваше тя.
— Какво да е взел? — попита Мередит. Всички се извърнаха към нея.
Лицето на Каролайн се изкриви, като видя Мередит на прага. Тайлър веднага се озъби.
— Махайте се! — заповяда им. — Не се месете в това.
Но Мередит не му обърна внимание.
— Стефан, мога ли да поговоря с теб?
— След минута. Ще отговориш ли на въпроса й? Взел ли си го? — Вниманието на Стефан бе съсредоточено върху Тайлър.
— Разбира се, че ще отговоря на въпроса й. Веднага след като отговоря на твоя. — Тайлър сви месестата си ръка в юмрук и пристъпи напред. — Ще станеш за храна на кучетата, Салваторе.
Няколко от грубияните от групата на Тайлър се захилиха.
Бони отвори уста, за да каже: „Хайде да се махаме оттук“, но вместо това изрече само:
— Мостът.
Това прозвуча толкова странно, че всички я изгледаха учудено.
— Какво? — попита Стефан.
— Мостът — повтори Бони, която нямаше намерение да казва това. Очите й се разшириха, погледът й стана тревожен. Чуваше гласа, идващ от гърлото й, без да може да го контролира. Но след малко устата й се отпусна и собственият й глас се върна: — Мостът, ох, Господи! Елена е там! Стефан, трябва да я спасим… О, да побързаме!
— Бони, сигурна ли си?
— Да, о, боже… ето къде е отишла. Тя потъва! Бързо! — Вълни от гъст мрак се стовариха върху Бони. Но сега не можеше да си позволи да припадне. Трябваше да се притекат на помощ на Елена.
Стефан и Мередит се поколебаха за миг, след което Стефан се хвърли сред групата на Тайлър, разпръсвайки я с лекота. Те се втурнаха през полето към паркинга, повлекли Бони. Тайлър се затича след тях, но се спря, когато вятърът го връхлетя с цялата си мощ.
— Защо е излязла навън в тази буря? — изкрещя Стефан, щом се напъхаха набързо в колата на Мередит.
— Беше много разстроена. Мат ни каза, че е взела колата му — изрече Мередит задъхано. Вътре в колата поне беше малко по-тихо. Запали и потегли сред бушуващия вятър, като подкара опасно бързо. — Тя каза, че отива в пансиона.
— Не, тя е на моста! Мередит, карай по-бързо! О, Господи, ще закъснеем! — Сълзи се стичаха по лицето на Бони.
Мередит натисна яко педала на газта. Колата се олюля, тласкана от вятъра и суграшицата. През цялото кошмарно пътуване Бони не спря да хлипа, а пръстите й стискаха до болка седалката пред нея.