Как такъв герой е могъл да остане неизвестен. Защо нищо не бяха писали за него? Къде може да е той сега? Този въпрос не й даваше мира. Трябваше да се мисли, че Керней е загинал безславно от някаква болест или при нещастен случай; неговото тяло навярно лежи в някоя далечна прерия, дето са го погребали другарите му. Тъжните мисли, на които се отдаваше през всичко време Луиса, покриха с бледност бузите й и изпълниха душата й с тъга. Нито почестите, с които бе обсипан нейният баща, нито възторгът от нейната красота можаха да разсеят скръбта й.
Обикновено хората, които тъгуват за нещо, се усамотяват, затова дъщерята на дон Игнасио избра терасата, където прекарваше по-голямата част от деня в дълбок размисъл. Баща й, зает с държавни работи, прекарваше по цял ден в двореца.
Но тази сутрин Луиса, изкачвайки се на асотеата, изглежда, бе заета със съвсем други мисли; погледът й, блуждаещ по-рано равнодушно по околната живописна местност, сега бе устремен към онова място, където пътят, водещ надолу по Чапултепекския водопровод в Такубаи, завиваше наляво. По-нататък той се губеше сред плантациите и съвсем изчезваше.
Защо Луиса не отделяше поглед от завоя на пътя? Защо лицето й бе тъй оживено? С трескав поглед тя очакваше не красив конник, а един слуга когото бе изпратила в Такубаи. Дадената му поръчка бе причината за нейното нетърпение: тя изискваше голяма ловкост и предпазливост, които метисът Хосе наистина притежаваше. Освен това девойката имаше в него пълно доверие и знаеше, че той никога няма да я издаде. Това не бе въпрос за живот или смърт, но във всеки случай работата бе доста деликатна, защото трябваше да се узнае има ли между отведените в Такубаи пленници човек на име Флоранс Керней.
Може да се стори чудно защо младото момиче не пожела да узнае това по-рано, тъй като бе от дълго време в Мексико? Но работата е там, че тогава Луиса живееше с баща си във вила, отдалечена от града, и едва предишната вечер узна, че дългоочакваните пленници най-сетне са пристигнали. Тя веднага дойде в града, за да се осведоми за своя любим, ала не се сети да попита в Акордада, макар и да бе чула, че няколко души от пленниците са били откарани в затвора.
Ако дон Флоранс е останал жив, то не е възможно да бъде подхвърлен на такова унижение; така поне мислеше тя.
Колко далеч бе девойката от оня заговор, съставен, за да унижи в очите й оня, който заемаше изцяло сърцето й. Докато седеше потънала в мисли, лакеят й подаде плик с печат и герб. Като го отваряше, Луиса не подозираше, че държи в ръката си главната нишка на заговора. В плика се оказа билет от самия диктатор, който я канеше да присъства на една голяма процесия, определена за следния ден; добавяше се, че за нея ще бъде изпратена парадна кола.
Колко дами в Мексико биха завидели на подобна чест!
Забележете, че Антонио Лопес ле Санта Ана не само се подписа саморъчно на тази покана, но добави: „Con estima particular“ (с особена почит).
Въпреки това ласкателството не достави удоволствие на Луиса Валверде, а напротив, извика у нея чувство на погнуса и страх. Не за пръв път диктаторът й оказваше такова внимание, обсипвайки я с любезности.
Като прочете поканата, тя небрежно я хвърли и отново се загледа към канала, надявайки се да съзре идващия слуга. Но видя, че идва гостенка. Луиса, макар и испанка по произход, имаше златисти коси и нежно, бяло лице. Тази, която я посети сега, бе брюнетка с тъмен цвят на лицето, черните й коси бяха вдигнати високо на тила, лекият мъх на горната й устна още повече подчертаваше белината на зъбите й. Ярката червенина на бузите напомняше роза; удивителна хармония се разливаше по цялото и лице, където женският чар съперничеше с някаква дива хубост.
Младата жена, външността на която току-що описахме, бе красивата Исабела Алмонте.
Луиса Валверде и графиня Алмонте бяха близки приятелки и не минаваше ден, без да се видят. Те живееха на една и съща улица; графинята имаше собствена къща, макар и купена на името на нейната леля. Освен красотата графинята притежаваше и титла, оставена й от старинен род в Мексико; твърде богата, тя беше собственица на много чифлици и къщи. Ползваше се с пълна свобода и харчеше пари, без да дава някому сметка, весела, безгрижна като птичка.
Този път Луиса Валверде бе поразена от загриженото лице на своята приятелка и ускореното й дишане. Червенината на лицето й и блясъкът на очите й показваха, че има важна причина, която я караше да бърза.
— Madre de Dios! — извика съчувствено нейната приятелка. — Какво има, Исабела?
— О, Луисита, ако знаехте!
— Но какво се е случило?