— Защото те умолявам да не го правиш!
— Но ти си болен, може би умираш, знам ли, не си с ума си!
— Не. Поне това не е вярно. Повярвай ми, като ти казвам, че няма болница, която би могла да ми помогне — защото аз не умирам. И ако някога си ме обичала, ако някога си уважавала човешката ми същност и моите житейски търсения, ще затвориш телефона и ще си излезеш през вратата.
Стоях в горещата, влажна, мизерна атмосфера на тази малка стая, със слушалка в ръката, ноздрите ми се пълнеха с вонята на боклук, долавях и намек за някаква друга миризма, едвам доловима гнилоч на фона на всичко останало и се чувствах разкъсвана от възможностите, между които трябваше да избирам.
— Моля те, Мак — каза той. — Ти си единствената, която може да ме разбере. Не ме оставяй в чуждите ръце. — Той изхлипа. — Не мога да се преборя с теб. Мога само да те умолявам. Моля те. Затвори телефона и си тръгвай.
Тъкмо това изхлипване реши нещата. Тряснах слушалката върху вилката.
— Дяволите да те вземат!
— Два дена, Мак. След два дена ще се оправя. Почакай и ще видиш.
— Дяволски си прав, че ще видя — оставам тук при теб!
— Не! Не може! Нямаш право да нахълтваш така! Това си е моят живот! Остави ме да го водя както си искам! А сега си тръгвай, Мак. Моля те.
Той беше прав, разбира се. Именно за това говорехме през цялото време, докато живеехме заедно. Трябваше да се оттегля. А това направо ме съсипваше.
— Добре — казах аз, преодолявайки буцата в гърлото си. — Печелиш. Ще се видим след два дни.
Без да дочакам отговора му. Отворих вратата и излязох в ярката светлина на септемврийското слънце.
— Благодарности, Мак — каза той. — Обичам те.
Не исках да чувам точно това. Погледнах назад за последен път, докато затварях вратата. Все така бе увит от главата до петите с одеяла, но в последния момент, преди вратата да се хлопне, ми се стори, че видях нещо бяло и заострено, с дебелината приблизително на градински маркуч, да се изнизва изпод завивките и пак бързо да се скрива под тях.
Пристъп на гадене ме притисна към външната стена на мотела, когато ключалката щракна. Стоях облегната, беше ми зле и ми се виеше свят, опитвах се да си поема дъх.
Зрителна измама. Така си казах, когато замайването попремина. Бях примижала поради яркото слънце и светлината ми бе изиграла номер.
Разбира се, не беше нужно да си внушавам, просто можех да отворя вратата и да проверя. Всъщност дори посегнах към дръжката на бравата, но не можах да се насиля да я отворя.
Два дена. Крайтън каза два дена. Тогава всичко щеше да се изясни.
Само дето не издържах два дена. Не бях способна да се концентрирам на следващата сутрин и през цялото време отлагах уговорките си. Прекарах деня в обиколки из офиса и дневната; спирах да крача насам-натам, само за да се обадя по телефона. Позвъних на Американското фолклорно общество и Историческото общество на Ню Джърси. Не само, че не бяха спонсори на Крайтън, ами не бяха и чували за него.
Издържах до смрачаване. Започнах да звъня в стаята на Джон. Никой не вдигна. Опитах още няколко пъти, но когато в единайсет все още не се бях свързала, се отправих към мотела.
Почти изпитах облекчение, като видях, че „Вранглер“-а го няма на паркинга. Стая номер пет стоеше все така незаключена и все така мръсна, което означаваше, че той все още се води като наемател — или пък отсъстваше отскоро.
Какво си беше наумил?
Започнах да претърсвам стаята. Открих книгата под леглото. Беше огромна, тежка, увита в целофан, с набързо надраскан надпис:
„Моля върнете в архива на Мискатонския У.“
Махнах целофана. Беше с кожена подвързия и на ръкописен латински. Едва разчетох заглавието — нещо от рода на „Liben Damnatus“. Под обвивката на предната корица бяха картите на Крайтън и купчина записки, надраскани с неговия наклонен почерк. Бележките бяха в безпорядък и вероятно нямаха връзка помежду си, дори листите да бяха правилно подредени. Някои думи и изрази се срещаха почти навсякъде: нексус и равноденствие, и лумени, и було.
Отне ми известно време, но в крайна сметка хванах смисъла. Очевидно част от книгата, която Крайтън беше откраднал, се отнасяше за „нексуси“, които са пръснати по цялото земно кълбо, където два пъти в годината, по време на пролетното и есенното равноденствие „булото“, което покрива действителността, се отдръпва за малко и позволява на безстрашните по душа да надникнат под ръба му и да видят истинската същност на света около нас, света, който не ни е „позволено“ да виждаме. Тези „нексуси“ са малко на брой и са раздалечени един от друг. От четирите, които са известни, има по един на всеки от земните полюси, един в Тибет и един близо до източното крайбрежие на Северна Америка.