Това, което ни държеше заедно — поне през годината, която прекарахме съвместно — беше нашето пълно преклонение пред независимостта на личността. В продължение на седмици стояхме по цели нощи, обсъждайки как трябва сами да поемем пълен контрол над живота си и надпреварвайки се да измисляме как ще го направим. Сега ми изглежда адски глупаво, но това бяха шейсетте и по онова време наистина си говорехме за подобни неща.
Издържахме до края на годината и после скъсахме. Можеше да продължи и повече, ако Джонатан не се бе забъркал с дрогаджиите. Според мен това бе пътят към загубата на цялата независимост на личността, но Крайтън каза, че не можеш да бъдеш свободен, докато не разбереш кое е реалното. И ако наркотиците можеха да разкрият Истината, то той трябваше да ги опита. Което според мен са хипарски глупости. След това рядко попадахме на едни и същи места. Последната година живя сам, извън общежитията. Някакси успя да завърши, със специалност антропология и това бе последното нщо, което бях чула за него.
Но това не значеше, че не е оставил своя отпечатък върху съзнанието ми.
Предполагам, че се числя към тези, които бихте нарекли феминистки. Не членувам в Националната организация на жените и не марширувам по улиците, но не се оставям на никой да ме използва за изтривалка, само защото съм жена. Вярвам в себе си и предполагам, че дължа част от това на Джонатан Крайтън. Той винаги се е държал с мен като с равна. Никога не го е правел на въпрос — просто от държанието му се подразбираше, че съм интелигентна, компетентна, заслужаваща уважение, способна да защитавам позициите си. Това ми помогна да се оформя като личност. И винаги ще го уважавам за това.
Обяд. Избрах „При Розарио“ откъм страната на „Поинт Плезънт Бийч“ на залива Манаскюън, не толкова заради храната, колкото заради гледката. Крайтън закъсня и това не бе чак толкова учудващо. За мен нямаше значение. Посръбвах си от „шабле-шпритце“-то и гледах лодките за туристи, които се връщаха от полудневните си курсове за подводен риболов. И тогава в мислите ми нахлу един глас, който съдържаше привкуса на нещо познато:
— Е, Мак, виждам, че не си се променила особено.
Обърнах се и бях шокирана при вида му. Едва познах Крайтън. Той винаги е бил слаб, та чак до измършавяване. Възможно ли бе разплутата, брадясала, почти херувимска фигура, която стоеше пред мен да е…?
— Джон? Това ти ли си?
— Единствен и неповторим — каза той и разпери ръце.
Прегърнахме се официално и заехме местата си в едно от сепаретата до прозореца. Когато най-накрая се смести от другата страна на масата, той повика сервитьорката и посочи чашата ми.
— За мен два „Лайтс“-а и още едно от тези за нея.
На пръв поглед изглеждаше,че излишните килограми на Крайтън го правят да изглежда здрав за първи път в живота му. Косата му все още беше гъста и тъмно кестенява, но въпреки закръглените му, розови бузи, очите му бяха потънали в орбитите и искряха прекалено съмнително. Изглеждаше жизнерадостен, но долових мрачни оцветки. Чудех се, дали все още се друса.
— Почти четвърт век, откакто бяхме заедно — каза той. — Трудно ми е да повярвам, че е било толкова отдавна. Изглежда годините са били милостиви към теб.
Доколкото все още ме заглеждат, предполагам, че е така. Не си боядисвам косата, така че сред червеното има втъкано и малко сребристо. Но винаги съм била младолика. Не използвам грим — с моите червени страни и лунички не ми е необходим.
— И към теб.
Което на практика не беше вярно. Отворената яка на ризата му бе оръфана и изглеждаше, като че ли това е третия път, когато я облича, откакто е прана. Спортното му сако от туийд бе изтъркано на лактите и с два номера му бе омаляло.
Прекарахме питиетата, ордьоврите и по-голяма част от началните ястия в приказки за това, как е преминал живота на другия. Разказах му за малката си счетоводна фирма, за брака си, за неотдавнашния си развод.
— И никакви деца?
Поклатих глава. Бракът се бе вгорчил, разводът бе просто кошмар. Исках да сменим темата.
— Стига толкова за мен — казах аз. — Какво става с теб?
— Ще повярваш ли, че се занимавам с клинична психология?
— Не — отвърнах аз, твърде шокирана, за да излъжа. — Няма.
Онзи Джонатан Крайтън, когото познавах, бе толкова ексцентричен, толкова не в час, толкова погълнат от себе си, че не можех да си го представя като психотерапевт. Джонатан Крайтън, който помага на другите хора да се оправят с живота си — бе почти смехотворно.