Зърнах брат ми да се промъква през тълпата към пренаселения бар и му махнах.
— Какво ще кажеш за една пинта?
— Да, благодаря — отвърна той. — Имам нужда. Прекарах два часа с един японски клиент. Господи, направо ме съсипа. Всъщност момчето, с което разговарях, си е съвсем наред, дори ми харесва. Но шефовете му в Япония… Те просто не искат да търгуваме.
Бързо му поръчах бирата. Той жадно отпи. Ричард беше пет години по-голям и доста по-висок от мене. Беше с руса коса и сини очи като на баща ни, докато аз бях наследил тъмната къдрава коса и почти черните очи на майка ни, която беше италианка. Често ме вземаха за италианец, а Ричард — за норвежец. Притежаваше забележителна външност и излъчваше чар, на който хората трудно устояваха. Беше брат, с когото се гордеех.
Представих му Грег.
— Значи имате лошия късмет да работите заедно с брат ми? — запита Ричард.
— Да — отвърна Грег. — Не е лъжа, че е много труден. Но за един твърдоглав британец не е толкова лош. Пък и от време на време ми спасява задника. — И той ми се ухили.
— Наистина ли?
— Разбира се. През втората ми седмица в Лондон вече направо бях изгърмял. Имах дълга позиция от един милиард долара правителствени облигации, които американското финансово министерство изведнъж реши да предложи за повторно договаряне по време на един аукцион. Това означава, че вместо да изкара една нова емисия облигации, за да събере пари, правителството реши да продаде още на стойност осем милиарда долара. Това беше емисията, която притежавах. Не беше изненадващо, че облигациите ми потънаха. Навсякъде бюджетни дефицити. И тогава този момък неочаквано предложи да поеме половината ми позиция. През следващите няколко седмици се поизпотихме, но накрая излязохме на чисто.
Бях доволен, че тогава му помогнах, макар и рискът за мен да беше много голям. В много компании, в това число и в „Харисън Брадърс“, борсовите посредници се конкурират помежду си за слава и премии. Според мен пазарите и без това са си достатъчно тежки; човек има нужда от приятел, на когото може да разчита. Грег също ме бе спасявал няколко пъти.
— Грег също използва „Бондскейп“ — казах.
— Наистина ли? И какво мислите за нея? — запита Ричард заинтригуван.
— О, страхотна е — възкликна приятелят ми. — Тия малки сградички са направо бонбон, а и всичко останало. Мога да си играя цял ден и пак няма да ми омръзне. Имам само една молба.
— Да?
— Не бихте ли могли да я пипнете тук-там, така че да има и един хубав бял бряг, малко палми и някое гадже? Сигурен съм, че тогава ще е още по-интересно. Нали знаете, блондинките ще означават купувай, а брюнетките — продавай. Нещо такова.
— Тогава времето за проучване няма да ви стига — засмя се брат ми.
— Въпреки това не е зле да помислите върху предложението ми. Ако трябва да говорим сериозно обаче, тя работи отлично. Надявам се само, че няма да я правите достояние на много хора?
— Мисля, че ще са ни нужни минимум шест месеца, преди да успеем да пуснем системата на пазара.
— Добре.
Ричард се ухили.
Грег отпи от бирата си.
— Какво представлява все пак тази дяволска виртуална реалност? Искам да кажа, че „Бондскейп“ е виртуална реалност, нали? Какво още може да прави?
— Можете да използвате виртуалната реалност за всякакви неща. Повечето от тях са далеч по-близки до реалния живот от пазарите за облигации.
— Като?
— Ами като медицината. Хирурзите могат да изпълняват виртуални операции, пациентите, възстановяващи се от тежки наранявания, могат да минат през виртуалния свят, преди да се върнат към реалния. Архитектите могат да конструират виртуални сгради или виртуални кухни и да се движат из тях, за да разберат как изглеждат и как функционират. Инженерите могат да създават виртуални прототипи на двигатели или автомобили и после да се опитват да ги поддържат.
— А какво ще кажете за онези хитроумни игри, които съм виждал по телевизията?
— Това също е виртуална реалност. В действителност до този момент виртуалната реалност се прилага предимно в развлекателната индустрия.
— Ха! — възкликна Грег. — Сигурно е необходим един много мощен компютър?