Усещах как се увличам в нещо и това едновременно ме възбуждаше и плашеше.
Тръгнах по брега, като се пазех от нетърпеливите вълни, връхлитащи по чистия жълт пясък на ранното утро. Какво правех? За какво мислех? Рейчъл можеше и да ме впечатлява и да ме очарова, но тя беше странна жена. Част от нереалния свят, в който бях навлязъл през изминалия месец, свят, къпан от тази сива северна светлина, свят на машините с виртуална реалност, на убийства, на една компания, която можеше да заработи стотици милиони долари, но можеше и да банкрутира. В последно време се намирах под изключително силен натиск. Заплашваше ме опасност да изгубя усета си за перспектива.
Опитах се да се захвана за нещо, да си спомня кой съм. Прогресиращ млад търговец на ценни книжа в „Харисън Брадърс“ с отлични перспективи. Имах прекрасна приятелка. Последната година се бях скъсал от работа, за да установя едни стабилни, щастливи взаимоотношения и за двама ни. Разбира се, последните няколко седмици бяха минали при изключителни трудности, но това си беше основно моя грешка, загдето бях отворил кутията на Пандора, наречена „Феър Систъмс“. Имах пълно доверие на Карън и знаех, че и тя ми вярва. Не можех да предам доверието й и още съхранявах самоуважението си. Това щеше да е една безкрайно глупава постъпка.
Трябваше да намеря начин да покажа на Рейчъл, че помежду ни не може да има нищо.
Изчаках до десет, преди да телефонирам на Карън. Гласът й прозвуча още сънен, изпълнен с чувственост.
— Прощавай, че те събудих — казах. — Мислех, че вече си станала. — В неделните сутрини умирах да се излежавам до единадесет, но още в осем тя беше на крак.
— О, Марк, добро утро. Не, тъкмо си мислех, че ми се полага малко излежаване тази сутрин — отвърна ми малко напрегнато.
— Какво прави снощи?
— Нищо — отвърна тя. — Бях си вкъщи и гледах телевизия. Защо питаш? Да не би да правиш някаква проверка?
Брей, тази сутрин нещо сякаш я беше ухапало. Свих се. Бях се обадил просто така, да си побъбрим, но нещата се бяха развили различно.
— Не, просто питах. Исках малко да си побъбрим.
— Е, вече ти казах, че гледах телевизия. А ти какво прави?
О, господи! Изпросих си го. Исках да й кажа истината. В края на краищата нямах нищо да крия и тъкмо това беше поводът да й се обадя.
— Четох поезия.
— Какво? Чел си поезия? Наред ли си, Марк?
— Понякога си чета поезия — заинатих се аз.
— О, така ли? И като кога например?
Действително през годината, откакто живеехме заедно, не бях прочел и един стих.
— Просто нещо се носеше във въздуха, което ме подбуди да го направя.
— Колко романтично — произнесе тя с равен глас.
Замълча. Аз бях позвънил и трябваше да измисля нещо, за да продължа разговора.
— Откри ли нещо за Хартман? — запитах, колкото да запълня паузата.
— Затова ли ми се обаждаш? Звъниш ми в десет сутринта в неделя, за да ме питаш за този мошеник Хартман? Е, Марк, не съм открила нищо за него, защото не съм питала никого. Нито се каня да го правя. Ти буквално си се оплел във въображаеми страхове за абсолютни глупости. А аз нямам никакво намерение да излагам репутацията си на излишни рискове заради развинтеното ти въображение.
Този разговор нямаше да ни доведе доникъде. Бях й се обадил да й кажа, а и на себе си, колко важна беше тя за мен, а вместо това разговорът ни бе преминал в кавга.
— Добре — изрекох примирително. — Съжалявам. Да забравим този разговор.
— Чудесно.
— Ще ти се обадя по-късно.
— Добре. Дочуване.
И линията прекъсна.
Макар и да беше неделя, отидох на работа. Имах да върша сума неща. Освен това поне половината личен състав беше по работните си места.
На вратата ми се почука. Беше Рейчъл.
— Здравей — произнесе тя с влизането си. Усмихваше се и може и да си въобразявах, но лицето й сякаш излъчваше някакво сияние. Направо беше невъзможно да не я забележи човек.