Подпис нямаше.
Потърсих адреса на подателя. Всички съобщения от електронната поща по Интернет имаха адрес. Този беше 34254877@anon.penet.fi.
Обадих се на Рейчъл.
— Добре ли си? Чух, че са те нападнали снощи.
За момент изпитах радост, че чувам гласа й, изпълнен с тревога.
— О, нищо ми няма — отвърнах студено. — Само една цицина на главата. Можеш ли да дойдеш при мен? Току-що получих едно предупреждение.
Тя пристигна веднага. След като се увери, че още съм цял, избягна погледа ми. Показах й съобщението.
— Гадна работа — каза тя.
— От кого е?
Тя погледна адреса в Интернет.
— От Финландия.
— Финландия?
— Да. Почти съм сигурна, че това е някакъв анонимен сървър.
— Какво е това?
— Това е начин да се изпращат анонимни съобщения по Интернет. Предполага се, че е за хората, които искат да се свържат с групи, оказващи помощ за болни от СПИН, на алкохолици или на дисиденти в потиснически режими. Но могат да ги използват за всичко.
— Но защо ще му е на някого във Финландия да ме убива? — Бях объркан.
— Подателят може да се намира навсякъде по света. Сървърът само е базиран във Финландия.
— И, разбира се, този, който го управлява, няма да ни каже самоличността на подателя на това съобщение.
— Не. Точно там е цялата работа.
— Ами полицията?
— Предполагам, че дори и за тях ще е непосилно да го открият. Хората, които осигуряват такива услуги, чувстват, че защитават едно фундаментално право.
— Е, аз съм сигурен, че Кер ще опита всичко. — Зададох въпроса, който вълнуваше и мен, и тях. — Кой мислиш, че може да е бил? Дуги?
— Не знам — отвърна Рейчъл мрачно.
— Последното, което той ми изпрати, беше подписано.
— Аха. Но след това, което се е случило снощи, той би направил огромна глупост да ти праща ново писмо с името си отдолу. Със сигурност би използвал този начин за предаване на предупреждения. Но също и всеки друг, който има някаква най-обща представа за Интернет. — Погледна часовника си. — Трябва да тръгвам. Имам толкова работа в момента.
Изчаках я да затвори вратата и се замислих.
Някой продължаваше безмилостно да ме тласка нанякъде, карайки ме да забравя Ричард и мечтата му. А аз пак не бях готов да се откажа.
Този път обаче беше различно. Този път едва не ме убиха. Така нещата ставаха изключително сериозни.
Дали си струваше съпротивата?
За мен беше страшно важно животът на Ричард да не се окаже, че е отишъл напразно. Толкова важно, че бях готов да рискувам своя, за да гарантирам, че мечтата му ще бъде осъществена.
А може би страдах от онова присъщо свръхсамочувствие на търговец на ценни книжа. Вярата, че накрая винаги ще успея да надхитря пазара. Който и да беше този тип, вярвах, че ще успея да го изпреваря.
Същия следобед Дейвид Бейкър дойде при мен да обсъждаме един нов договор. Отидохме до автомата за кафе.
— Още ли си решен да не бързаш? — запита той.
— Аха. Повече от всякога.
— Намери ли отнякъде пари в брой?
— Не. Налага се да изцедим нужните ни средства от вътрешни източници.
— Не разполагаме с такива.
— Дребен проблем, Дейвид — усмихнах се.
Видът му беше мрачен.
— Не разполагаме с много време, Марк. По-малко от три седмици.
— Е, нека това бъде моя грижа. — Зачудих се защо не споменаваше за нападението. Не можеше да не е разбрал. Нямаше ли това да бъде най-естественото нещо от негова страна? Може би. Но взаимоотношенията ни едва ли можеха да се нарекат естествени. — А сега какво имаш за мен?
Той измъкна някакви документи.
— Мисля, че най-после стигнахме донякъде с АРПА. Изглежда така, сякаш са готови да сключат договор с нас.
— Чудесно! — Това наистина беше добра новина. АРПА беше Агенцията по авангардни изследователски проекти към американското министерство на отбраната. Те бяха главният източник на доходи за дребните компании, занимаващи се с виртуална реалност, и следователно важен клиент. Но като британска компания за нас беше доста трудно да сключваме договори с тях. Дейвид наистина се беше справил добре до този етап. — Кога ще платят? — За компаниите, изпаднали в ситуация като нашата, първият въпрос винаги беше кога? А вторият — колко?