— Това не са играчки…
— Марк, ти си обзет от маниакална идея, също като брат си — прекъсна ме тя. — Всичко това е само една хипотеза и колкото по-скоро се приземиш, толкова по-добре.
— Но, Карън, аз си помислих, че ти се съгласи с мен, че не трябва да продаваме.
— Казах, че ще те подкрепя — изрече с раздразнение. — Но никога не съм била съгласна с теб. Трябва да запазиш усета си за перспектива. Може би за мен това е по-лесно, защото аз не съм толкова ангажирана с нещата.
Разбрах, че беше безсмислено да споря, и я изведох от сградата. Подминахме кабинета на Рейчъл. Тя беше вътре и работеше. Вдигна глава и ни видя.
Поколебах се смутен за секунда. Щеше ли да изглежда странно, ако ги запознаех? Карън реши колебанията ми.
— Коя е тази, дето ни е зяпнала?
— Рейчъл Уокър, техническият ни директор. Разказвал съм ти за нея. Ела да те запозная.
И ние влязохме в кабинета. Тя очевидно бе прекарала нощта тук. На бюрото й имаше празна бутилка от вино и два пепелника, пълни с угарки. Пушеше, когато влязохме. Изглеждаше зле: косата й беше разрошена и влизаше в очите й; беше намъкнала черен безформен пуловер върху стари джинси с кръпки.
Карън неохотно пристъпи прага. Мразеше цигарения дим и разпростираше чувствата си върху всички, които го излъчваха.
— Рейчъл Уокър, това е Карън Чилкът.
Рейчъл се изправи.
— Приятно ми е да се запознаем — произнесе тя с известна студенина в гласа. — Какво мислите за фабриката?
— Не е това, което очаквах. Мислех си, че ще видя повече машини, конвейерни линии и всичко останало.
— Да — каза Рейчъл. — Права сте, би трябвало да има повече конвейерни линии, не мислиш ли, Марк?
Карън ме изгледа остро. Реших да променя темата.
— Не можеш ли да разкажеш на Карън върху какво работиш? — помолих я аз и моментално съжалих за молбата си.
— О, разбира се. Ето, сложете си това — Посочи към виртуалните очила, включени в компютъра й.
Докато спра Карън, тя вече ги беше сложила. Рейчъл бързо натисна няколко клавиша. Внезапно върху екрана пред нея изплува блестяща маса от сиво, зелено-кафяво и червено. Карън нададе писък.
— Сега се намирате във вътрешността на черния дроб на един пациент. Вие виждате, че онова там — продължи Рейчъл, сочейки към една голяма твърда сиво-бяла топка, покрита с тънки нишки — е тумор, и той трябва да бъде отстранен. Това е програма, която позволява на хирурзите да използват ендоскоп, за да изследват черния дроб непосредствено преди операция. Това е страхотно научно откритие. Поразгледайте наоколо.
Изображението започна да се издува и да се върти. Ставаше ми лошо само като го гледах върху екрана, а да не говорим за Карън. Тя издържа на гледката пет секунди и после дръпна очилата.
— Уууу — възкликна пребледняла, изправяйки се. — Благодаря ви. Мисля, че схванах идеята.
— О, съжалявам — отвърна Рейчъл. — Това е толкова реалистично, нали? Имам още един, който лекарите използват за диагностика на рака на дебелото черво. Искате ли да видите и него?
— Не, благодаря — простена Карън, докато я изтиквах от кабинета и хвърлях зверски погледи на Рейчъл.
Тя само ми се усмихна мило и каза:
— Чао засега, пак заповядайте, беше ми много приятно.
— Уф, каква ужасна жена! — възкликна Карън. — Господи, сигурно е ужасно да работиш с нея. Веднага ме изведи оттук.
На връщане в Къркхейвън мълчахме. Бях ядосан и на двете: на Карън, че отказваше да види колко важна можеше да бъде „Феър Систъмс“, и на Рейчъл за гаврата, която си позволи. Какво ли беше намислила?
Дъждът спря, докато готвех вечерята, и слънцето изплува бледо и воднисто, хвърляйки розови и златисти отблясъци върху все още развълнуваната повърхност на морето. Вечеряхме и после отскочихме до кръчмата „Инч“.
Вътре беше топло и уютно и Джим Робъртсън ни махна приятелски. Карън се отпусна. Бузите й бяха поруменели от разходката, а златистата й коса и бели зъби блестяха под приглушените лампи на кръчмата.
— Срещнах се с баща ми в четвъртък — казах.
— Така ли? Как мина?
— Не много добре.
— Няма ли да те подкрепи на извънредното заседание?
— Не знам. Но след разговора ни се съмнявам.
— Защо? Какво се случи?