— Каза ми, че майка ми имала връзки с други мъже.
— Наистина ли? И ти му повярва?
— Склонен съм.
Карън набърчи нослето си.
— Защо мислиш, че ти е разказал всичко това?
— Заради единия от мъжете.
— Кой е той?
— Уолтър Соренсън.
— Не! Шегуваш се!
— Не се. Това, което искаше да ми каже, беше, че той е простил на Уолтър. И че аз пък трябва да простя на него. Но няма да го направя. — Усетих как гневът отново се надига у мен. — Той ме манипулира, а това не ми харесва. — Отпих от бирата си. — Ти простила ли си на баща си?
Погледнах я и се удивих на промяната в нея. Очите й пламнаха гневно.
— Няма ли да престанеш най-сетне да ме питаш за баща ми! И всички тия глупости за бягството с уличници! Не виждаш ли, че не желая да говорим за това?
Протегнах ръка.
— Карън, съжалявам.
— Не ме докосвай! Вече не искам да имам нищо общо с теб! А сега ме остави на мира!
Тя скочи от масата и се втурна покрай зяпналите пиячи към вратата. Последвах я, пламнал като божур, под погледите им.
Вън вече валеше силно. Карън стоеше на паважа и дишаше дълбоко.
— Карън, да се прибираме. Нека поговорим — казах, полагайки ръка върху рамото й.
— Няма да разговарям с теб! — изкрещя, рязко отблъсквайки ръката ми, и забърза под хълма по дъжда.
Гледах подир нея, докато стройното й тяло не се скри зад един ъгъл, и тогава се върнах в кръчмата.
Замислих се над думите й и постъпката й. И друг път я бях виждал изпаднала в гняв и наранена, но до този момент гневът й никога не е бил насочен към мен. А това никак не ми хареса.
Около полунощ някой почука на входната врата. Тя бе мокра до кости, водата се стичаше от цялото й тяло.
— Карън…
— Дори не си и помисляй да лягаш при мен — заяви, шмугна се покрай мен и се втурна по стълбите.
След две минути чух водата в банята да шурти.
Седях във всекидневната, докато чух затръшването на вратата на спалнята. Тогава станах и отидох да си легна в стаята за гости.
На другата сутрин Карън стана късно. Под очите й имаше тъмни кръгове и подсмърчаше; явно беше настинала. Аз самият не бях спал много и седях напрегнат с чаша кафе и вестник, разтворен на масата пред мен.
Чаках.
— Съжалявам, Марк.
Тя се приближи и ние се прегърнахме.
— Не знам какво ми стана. Наистина съжалявам.
— Всичко е наред — казах, отмятайки косата от лицето й. — Не се тревожи за това.
Обаче нищо не беше наред. През целия ден се опитвахме да се държим така, сякаш нищо не се бе случило.
Денят беше истинска катастрофа. Вятърът и дъждът се върнаха с удвоена сила, като заблъскаха прозорците на къщата. Прекарахме по-голямата част от деня вътре, като четяхме вестници или гледахме телевизия; разменяхме само по някоя дума. Когато накрая дойде часът да я откарам на летището и я видях да се отправя към вратата на заминаващите пътници, изпитах облекчение.
Бях в мрачно настроение, докато пътувах към Къркхейвън през неспирния дъжд. Плановете ми за един хубав уикенд се бяха провалили. Карън бе останала напълно равнодушна към прелестите на Къркхейвън и бе изразила недвусмислено негативното си мнение за „Феър Систъмс“. Това обаче, което наистина не ми даваше покой, беше избухването й.
Донякъде я разбирах. Знаех, че бягството на баща й бе оставило незараснала рана. И преди бях виждал как само едно напомняне за това можеше да я извади от равновесие. Но до този момент гневът й никога не беше насочван към мен. Винаги я подкрепях в мъката й и й помагах да се справя с болката. Всъщност върху това се беше развила и връзката ни.
Сега обаче гневът й беше насочен към мен.
Какво бях сторил? Какво се бе променило?
21.
Намирахме се в голямата заседателна зала в кантората на Бърнс Стивънс в Единбург.
Стените бяха облицовани с дървена ламперия, а от тавана висеше голям канделабър. Един достоен адвокат от викторианската епоха гледаше строго малката група от хора в залата. Макар и „Бърнс Стивънс“ да съществуваха от по-малко от десет години, те имаха внушителна кантора във викторианско здание в Дръмсхю Гардънс, само на няколко минути от площад „Скуеър“, елегантния финансов център на града.
Съветът беше подреден от едната страна на дълга маса, а от другата имаше четири редици столове. В центъра беше Уолтър Соренсън. Седях от дясната му страна заедно с Рейчъл. От лявата бяха Дейвид Бейкър и Найджъл Йънг. До него бяха Уили и Греъм Стивънс, адвоката на „Феър Систъмс“, като и двамата председателстваха.