Выбрать главу

— Не, изобщо не е нужен. Повечето разпространени системи са подобни на „Бондскейп“. Достатъчен е компютър със специален софтуер, който да управлява виртуалния свят. Освен това са необходими шлем с два миниатюрни екрана, по един за всяко око, слушалки, за да има стереоефект, и сензор, който да следи погледа. Така че когато човек се обърне наляво, изображението, което се открива пред очите му, да съответства на лявото във виртуалния свят. Специално конструирани ръкавици могат да пресъздават усещането за допир. И след като сетивата ви за зрение, слух и допир са напълно потопени в създадения от компютъра виртуален свят, човек наистина ще се намира във виртуална реалност.

— Страхотно — възкликна приятелят ми.

Погледнах часовника си и казах на Ричард:

— Трябва да тръгваме. Карън сигурно е приготвила вечерята. Хайде.

Излязохме от кръчмата. Разделихме се с Грег и тръгнахме пеш към къщата ми, която бе съвсем наблизо.

— Чудесно момче — отбеляза Ричард.

— Да, така е.

Известно време вървяхме мълчаливо.

— Видях татко — изрече внезапно брат ми.

— Кога?

— Преди една седмица. В Оксфорд.

— И как е той? — Бях изненадан от своя интерес.

— Добре е. Иска да те види.

— О!

Ричард не настоя. Знаеше, че няма да отстъпя. През последните десет години само веднъж се бях срещал с баща си и това беше на погребението на майка ми. Нямах желание да го виждам.

Докато навърша седемнадесет, ние представлявахме едно съвсем типично университетско семейство. Баща ми преподаваше математика в един оксфордски колеж. Запознал се с майка ми, когато бил на двайсет и пет години. Тя била красива двадесетгодишна студентка от Милано, която карала летен курс в Оксфорд. Като се изключат няколкото години в Станфордския университет в Калифорния, ние бяхме отраснали в Оксфорд. Понякога родителите ми вдигаха шумни скандали. Майка ми беше много избухлива. Но ни обграждаше с любов и топлота и домът ни беше едно сигурно кътче за двама подрастващи, несигурни за мястото си в света.

И един ден баща ми внезапно си тръгна. Увлякъл се по една от студентките си. Тя беше на двадесет и четири, само две години по-възрастна от Ричард. Преместиха се да живеят в малка къща в Джерихо, съвсем наблизо до къщата ни. Това беше голям удар за майка ни. Тя отказа да разговаря повече с баща ми и скоро и аз постъпих като нея. Шест месеца по-късно откриха рак на гърдата й и след две години майка ми почина. За разлика от Ричард аз още не бях простил на баща ни. Бях наследил темперамента на майка ми.

Брат ми наруши мълчанието.

— Как е работата?

— Чудесно — отвърнах. — Миналата година направихме доста удари, когато пазарът направо беше пощурял. Тази година обаче ще се срива и всички ще загубим маса пари. Толкова е просто: трябва да ни пуснат до края на годината в неплатен отпуск, за да не ни позволят да правим повече глупости.

Ричард се изсмя.

— Значи край на големите премии?

— Ще се справя — отвърнах.

— Е, трябва да ти благодаря за помощта от миналата година.

— Всичко е наред. Радвам се, че не успях да пропилея за глупости всичките си пари. — Честно казано, премиите ме смущаваха. Но след като само за една година бях спечелил петнадесет милиона долара за „Харисън Брадърс“, съвсем естествено ми се полагаше процент от тях. Просто не исках да свиквам с това.

— А шефът ти не те ли тормози?

— Боб ли? Няма проблеми. Понякога става малко досаден. Всъщност не е очарован от „Бондскейп“.

— О! — възкликна разочаровано Ричард.

— Не се безпокой, с Грег ще му докажем, че греши. Работата в „Харисън Брадърс“ ми харесва. Има няколко души, с които е приятно да се работи: Грег, едно момче, което е прикрепено към мен, и още няколко.

— Включително и Карън?

— Включително и Карън — усмихнах се.

— Как върви?

— Доста добре. Мисля, че тя наистина го е превъзмогнала.

— Кого? Оня педал, с когото се е срещала преди теб ли?

— Да.

— Как му беше името?

— Не знам. Не иска да ми каже. Всъщност тя не желае да говори за него.

— Странно.

— Не е толкова странно. Предполагам, че е доста болезнено.

— Хм. Знаеш ли какво й е причинил?

Аз също си бях задавал този въпрос.

— Не съм сигурен, че е направил каквото и да било. Мисля, че тя просто много го е обичала.