Пред Рейчъл се намираше моят лист хартия с двете колони ПРОДАВАМЕ и НЕ ПРОДАВАМЕ. Трябваха ни петдесет процента, за да победим. По нашите пресмятания щях да имам петдесет и три процента от вота срещу четиридесет и седем на противниците си, ако баща ми и Карън ме подкрепяха. Аз обаче изобщо не бях сигурен как ще се развият нещата. Припомних си последния разговор с баща ми поне десетина пъти, като всеки път бях стигал до заключението, че ще гласува против мен.
Най-лошото беше, че не можех да бъда сигурен в Карън.
В понеделник се нахвърлих върху Рейчъл.
— Защо ти беше необходимо да правиш онази гадост с черния дроб? Това едва ли ще ни осигури подкрепата, от която така се нуждаем.
— Исках да й покажа колко могъщ инструмент може да бъде виртуалната реалност — заяви тя студено.
— Това си беше чиста ревност — изсумтях.
— Ревност ли? — повтори тя, повдигайки вежди. — И защо трябва да ревнувам? Защо трябва да се вълнувам, че ходиш с една неграмотна търговска банкерка?
— О, стига с тия глупости! — простенах в безсилие аз. — Имам чувството, че си я накарала да намрази завинаги „Феър Систъмс“.
— Доколкото си спомням, ти каза, че тя стояла твърдо зад теб.
— Е, сега вече не съм толкова сигурен.
Седяхме и отново за кой ли път правехме сметките, оставаха само пет минути до гласуването и сега вече усещах, че Рейчъл не беше толкова сигурна в здравомислието на постъпката си. Тя гледаше свъсено листа пред себе си, където непрестанно драскаше кръгчета около името на Карън.
— Има ли някаква вероятност някой от публичните акционери да не гласува? Тогава има шанс да изплуваме.
Поклатих глава.
— Съмнявам се. По всичко личи, че Скот Уагнър има пълен контрол над ценните книжа. Сигурен съм, че може да накара всички да гласуват както пожелае.
Срещнах погледа на Уагнър. Той ми се усмихна и ми намигна. Проклятие! Изглеждаше толкова уверен. Сега вече бях сигурен, че си е осигурил гласовете на публичните акционери.
Беше интересен фактът, че Уагнър си бе направил труда да пристигне от Сан Франциско. Би могъл просто да изпрати представители от фирмата, които да осигурят гласове с пълномощно и да следят развоя на събитията.
Подозирах, че има готов договор във вътрешния джоб и ще го покаже на Соренсън и Дейвид след отстраняването ми.
Надявах се идването му да е напразно.
Огледах се за Карл Дженсън и Франк Хартман, но ги нямаше, разбира се. Разпознах доста хора. Присъстваха Уагнър и един негов партньор, баща ми, Кийт, Анди, Тери и другите служители акционери на „Феър Систъмс“, събрани в една група в дъното на стаята, двама други мъже, които се въртяха неспокойно по местата си. Единият беше нисък, със загар, мустаци и жълто-зелено поло. Другият беше висок, с очила, бяла риза и тъмносив костюм. Предположих, че са американци.
Баща ми бе избрал да долети в Единбург, за да гласува, когато можеше да го стори толкова лесно с пълномощно. Сигурно искаше да присъства до самия край, помислих мрачно. Нямаше и следа от Карън, нито пък я бях очаквал. Изобщо нямаше нужда от присъствието й.
Соренсън се прокашля и призова за внимание:
— Първо бих искал всички присъстващи тук акционери да удостоверят самоличността си. Уили Дънкан ще провери всички документи за самоличност и всички пълномощни. Моля потвърдете дали ще гласувате лично, или вече сте изпратили гласа си с пълномощно. Тъй като това събрание не е голямо, не е ли по-добре да почнем да се представяме един по един? Вие, сър. — Посочи към ниския мъж с мустаци и поло.
— Аз съм Дарън Полона от „Дженсън Компютър“. Ще гласувам лично от името на компанията.
Соренсън кимна, а Уили се зае да проверява документите му. Той посочи към високия мъж през два стола от господин Дарън.
— Мартин Уудкок от Международния осигурителен фонд на Бермуда — провлече той. Бях познал, наистина беше американец. — Ние вече сме попълнили нашето пълномощно.
Приведох се към Рейчъл.
— Обзалагам се, че този фонд е един от многото на Хартман. По всяка вероятност слухти какво става тук и ще му докладва.
Другите бяха ясни. След две минути Уили бе събрал всички документи, от които се нуждаеше, и Соренсън продължи: