Не му отговорих веднага. В първия момент решението му ме изненада. Но като размислих, проумях, че той имаше право да предложи веднага оставката си. Компанията нямаше да оцелее, ако председателят й и управителният й директор бяха на нож. Той искаше да сключи мир, аз трябваше да го реша.
— Не е необходимо да ми отговаряш веднага — продължи той. — Но няма да е зле, ако ме известиш за решението си в близките ден-два.
— Не, всичко е наред, вече съм взел решение. — Бях сигурен, че Соренсън беше искрен с думите си, че ще ме подкрепя. А и компанията щеше да се нуждае от помощ през следващите няколко седмици. Нямах нищо против него: на всичките ни срещи винаги беше открит. — Моля те да продължиш да изпълняваш задълженията си като председател, поне до края на годината, ако стигнем дотам, разбира се. Тогава вече ще имаме по-ясна представа какво става. Но ти ще трябва да приемеш, че аз няма да продавам при никакви обстоятелства.
Соренсън се усмихна.
— Добре. Ще се радвам да продължа със задълженията си. Разбрах заявлението ти, че не си падаш много по продажбите.
— Сега искам да прекарам днешния ден и утре в компанията. Мисля, че е необходимо да се поддържа моралът и да се покаже, че съветът на директорите не се е разтурил. Ще се обадя на Найджъл Йънг и ще направя всичко и той да ви осигури подкрепата си. Сигурен съм, че ще се съгласи. Бих искал да си поговорим аз, ти и Уили за това как точно ще изкараме следващите няколко седмици. В тази страна съществуват тия ужасни закони за неплатежоспособността, които правят директорите отговорни, ако компанията търгува, докато е в състояние на неплатежоспособност. „Феър Систъмс“ трябва вече да е много близо до това състояние. Нямам нищо против да се доближа до стените на затвора, но не ми се ще да прекрача прага му.
— Добре — кимнах.
— Също така ти трябва да осигуриш ръководният екип да не се разпръсне. Можеш ли да се осланяш на тях?
— Рейчъл, да. Уили, да. Дейвид, не.
Соренсън кимна.
— Ще бъде трудно. Случилото се преди малко няма да ти помогне. Но ти много се нуждаеш от човек с опит в бизнеса. Признавам, че си куражлия, но за съжаление нямаш опита на Дейвид. Ще поговоря с него и ще се опитам да го убедя да остане.
Не бях сигурен дали искам да остане. Всеки път, когато си помислех за многото врагове на „Феър Систъмс“, Дейвид Бейкър винаги беше намесен в нещо съмнително. Победата ми на извънредното заседание бе решила най-належащия проблем, но отвън имаше хора, които даваха мило и драго само да видят компанията банкрутирала или продадена, хора, които бяха пожелали смъртта на Ричард и които в този момент може би планираха и моята смърт. А аз дори не подозирах кои са те. Дейвид беше връзката с тези хора. Може би трябваше да го оставя във фабриката, където можех да го държа под око.
— Добре — съгласих се. — Остава. — Погледнах часовника си. Беше обяд. — Сега тръгвам за фабриката. Да те закарам?
— Не, благодаря. След малко ще обядвам с баща ти и освен това съм наел кола. Ще се видим към три.
Той дойде точно навреме. Цялата фабрика усети присъствието му. Въпреки обстоятелството, че го бяхме загазили, резултатът от извънредното генерално събрание бе повдигнал духа на хората. Ентусиазмът на Соренсън и видимата му подкрепа за мен им помогна още повече. Дори и аз започнах да вярвам, че ще издържим.
Соренсън сдържа думата си и прекара дълго време с мен и Уили, потейки се над балансите. Тревожехме се за отложените плащания на Дженсън. Казах на Соренсън, че според мен той просто се опитва да ни отслаби компанията, за да ни принуди после да продаваме.
— Типично за Карл — изрече той мрачно. — Умее да притиска човека до стената. И тук просто сме с вързани ръце. Щом се върна в Калифорния, ще му позвъня. Ще се опитам да го убедя да ти преведе поне част от авансовите вноски, както беше обещал първоначално. Не давам гаранция, че нещо ще стане, но ще опитам.
Работихме до късно. Към девет и половина Соренсън потегли за хотел „Болбърни Хаус“. Уили щеше да се срещне с него рано сутринта на следващия ден, за да обсъдят някои неща.
Потеглих към Къркхейвън уморен, но щастлив от събитията през деня.